МАГИЯТА НА ТВОРЕЦА

Захвърли четките и палитрата, за да отиде до прозореца. Ранната есен бе обагрила природата като всемогъщ художник, а морето прозираше зад парка синьо и лилаво, зелено и сиво – пълнокръвен организъм. Самодостатъчен в свят на зависимости. Лекият есенен дъжд рисуваше причудливи пътечки по стъклото, замъглявайки видимостта на Христо Попйорданов, затова той се протегна и отвори двете крила. Хладният въздух прегърна лицето му в шепите си и го целуна. Художникът постоя няколко минути така – загледан към безбрежието и пъстротата.

Не знаеше на какво дължи успеха си – каквото и да нарисуваше, критиката го обявяваше за гений, публиката посещаваше изложбите ми, които обикаляха цялата страна, а и Източна и Централна Европа. Вестници и списания постоянно се свързваха с него по имейл, за да уговарят интервюта, статии, фотосесии. Някои твърдяха, че е скандален. Други, че традиционалист в творчеството. Трети описваха картините му като микс между импресионизъм, експресионизъм и символизъм. Сам той не би могъл да охарактеризира нито една своя картина. Смяташе, че рамките са за тези, които не могат да понесат свободата да изразят себе си или да пречупят духа си, така че да завибрира с тоналността на света. Истината беше, че Христо търсеше себе си и не се подчиняваше на правила и закони. Често комбинираше техники, които се смятаха от вещите в изобразителното изкуство за несъвместими. Експериментираше. Гадаеше. Градеше. Излагаше разголената си душа и вътрешен свят. И успехът му се дължеше на това.
Вратата зад гърба му се отвори:
– Искаш ли да излезем? – в стая влезе млад, строен мъж с дънки и риза, затъкната в колана му.
– Днес, може би, не. Поне за сега.
– Добре. Ако ти трябвам, обади се. Аз ще сляза в бара на хотела. Има една група руски гимнастички, които са дошли снощи.
– О…. – Христо не довърши, вратата зад гърба на Иван се затвори.
Остави прозореца отворен, за да чува шума на листата, далечния прибой и да усеща свежата есен, пулсираща във въздуха. Картината, която беше на статива, не бе завършена все още. Гледаше я примижал. Това бе първият му “професионален” опит. Тогава живееше в една квартира, която представляваше мазе с размери четири на пет квадратни метра, а в единия ъгъл се гушеше баня с тоалетна. Освен твърдото легло, в нея имаше маса и един стол. Разбира се и статив. Тогава неговият асистент му намери модел. Момичето, току що навършило осемнадесет години, от бедно семейство, се бе съгласило да позира голо за смешно малка сума на младия, но все още безизвестен талант, в мизерното му обиталище. Когато то свали всичките си дрехи, Христо се разтрепера и се скри зад огромното платно. Ръцете му бяха несигурни, погледът му твърде любопитен.
– Как да застана? – попита го в онзи далечен ден.
– Нека светлината от прозореца те облива – отвърна ѝ. – Седни на стола и повдигни едната си ръка на облегалката му. Не, не така, нека виси свободно надолу – искам да извая китката ти и дългите ти пръсти. Косата я прехвърли … Да, да, точно така.
– А, другата ръка? – любопитно го попита.
– Отпусни я в скута си… Не, нека дланта се плъзне леко по бедрото… Да, точно така я остави.
Надничаше иззад платното. Някак естествено тя бе леко навела глава и гледаше през прозореца. Той бе на нивото на тротоара и освен ствол на липа се виждаха постоянно преминаващи чифтове крака.

Христо започна с молив, после с въглен, а противно на всякаква логика на третия сеанс посегна към боите и четките си. Силвия седеше търпеливо всяка седмица по няколко часа без свян и гледаше отнесено сякаш се намираше някъде друга. Странно му се видя това нейно спокойствие. Млада и крехка, лишена от обично семейство, както разбра в един от редките моменти, когато говориха, без перспектива за хубав живот, но с излъчване на превъзходство. По-късно разбра, че това не е превъзходство, а смирение с житейското положение. Понякога я улавяше, че го гледа с любопитство, но не обръщаше внимание. Защото в мига, в който тя оставаше гола и чиста пред него със слабо тяло и изострени черти, той изпадаше в трескаво състояние на творческа превъзбуда. Рисуваше я бавно и методично, попиваше всяка светлосянка, улавяше всяко петънце по кожата, отбелязваше всяко косъмче и нежен, рус мъх, придаваше плътност на изпъкналата ключица и ваеше прозиращите под бялата кожа вени и артерии. Тогава, с нея, откри, че притежава магия. И разбра, че ще стане известен и ще успее. В мига, в който остави моливите и въглените, в който започна с четката да нанася плахо по платното, усети сигурност. Но усети и друго. Магията! Магията, която му бе вродена. В мигът, в който докосна четката до платното усети физически тръпката – сякаш галеше челото на момичето, сякаш се спускаше по извивката на рамото ѝ, сякаш пръстите му докосваха заоблените, слаби гърди и играеха с настръхнали от хладното мазе зърна, сякаш заравяше длани в кестенявите ѝ коси, сякаш попиваше влагата от устните ѝ… Първоначално се уплаши от това физическо усещане, но това бе моментът, в който осъзна, че рисуването му е магията на съзиданието. Рисуваше я трескаво, викаше я извънредно и нанасяше слой след слой на платното, сякаш се любеше с нея и същевременно с това я създаваше жива и пълнокръвна.

Не довърши картината. Един ден асистентът му дойде и каза, че Силвия е в болница. Едва ли скоро щяла да излезе. Рак. Христо плака като малко дете. Обвиняваше, че той е виновен за болестта ѝ. Сякаш с магията си бе взел здравето ѝ, за да го нанесе на картината. Знаеше, че не е възможно, но нямаше рационален начин, за да се убеди, че просто така е решила вселената. Започна да рисува пейзажи и натюрморти. Убеди се, че магията му си е с него, каквото и да придаде на листа. Когато рисуваше ябълка, усеща вкуса ѝ, когато рисуваше планината, сякаш лежеше на полянка и усеща насекомите и тревичките, полъха на вятъра, листата, който го галят, водите на реката, която се спуска от високото между камъните. Тази негова магия му позволи да стане известен и успял. Но не и щастлив.

В последният курс на Академията се престраши отново да рисува човек. Пробва с портрет по снимка. Получи се смайващо добре и получи отлична оценка. А и по това време бе известен и затвърден любимец на преподавателите. Реши отново да пробва с модел. За намирането му не положи никакви усилия – състудентките му сами питаха дали иска да ги рисува. Вече в по-голяма квартира, която можеше да си позволи, двустайно жилище в широкия център на столицата, той покани Пламена – едро и развито за възрастта си момиче от Варна, която обичаше да се смее и да пуши. Така я нарисува – предизвикателно излегнала се на фотьойл с цигара между пръстите на лявата ръка и фееричен дим, плъзгащ се по гърдите ѝ към шията, леко примижали очи, обрамчени от тежък грим и буйна руса коса, разпиляла се върху облегалката. Усещането, че докосва и се слива с обекта, не го напусна през цялото време и въпреки че дрезгавият смях и пошлите свалки, които Пламена подмяташе, да го дразнеше, застави себе си и довърши картината. Нарече картината “Донор на блаженство” и спечели редица награди с нея, а самата Пламена натрупа също популярност. Тя не успя да завърши Академията и напусна. Прехвърли се в школа за театрално изкуство и се отдаде на сценична кариера. Магията на Христо Попйорданов все пак бе взела нещо от модела. Но този път той не бе нещастен. От там насетне всички врати пред него се отвориха. Разбира се, имаше нужда от асистента си – негов неуспял колега, който нямаше капка талант, но художникът вече имаше своя път и бъдеще.

Следната утрин го огря с буйни слънчеви лъчи, който надникнаха под клепачите му. Христо извика Иван, който му помогна да седна в стола и да приключи със сутрешния тоалет. После го избута до ресторанта на хотела за закуска. Там вече беше отбора гимнастички, които се кикотеха и се смееха, докато закусваха преди тренировка. – Какво ще кажеш да говоря с тях да ги нарисуваш? – намигна му Иван. – Разбира се, ако спечелят поне бронзов медал. Христо ги наблюдаваше в професионален интерес и не отвърна на асистента си. Знаеше, че една от причините Иван да е до него през всички години бе, защото се възползваше от близостта си с известния художник, за да спи с моделите. – Искам да рисувам морето! – внезапно каза Христо. – Моля? – учуди се Иван. – От кога си станал маринист?- Аз съм такъв, какъвто искам да бъда! – тросна се художникът и захвърлената вилица изтрака шумно в чинията му. За миг целият ресторант замлъкна и тишината като вакуум запулсира в слепоочията му. – Помогни ми да отида да се преоблека и после ме остави сам. Свикнал със своеволията и капризите на твореца, Иван безропотно стана и избута инвалидния му стол до асансьора. Остави го в стаята след уговорката, че два часа преди залез ще го закара на брега, за да може да започне новата си картина.

Христо обожаваше морето. Винаги, когато имаше възможност, идваше и се разхождаше по крайбрежието, игнорирайки безкрайното говорене на асистента си. Наслаждаваше се на спокойствието на морската феерия или на буйните, разпенени вълни, докосваше с пръсти пясъка, галеше водата, пипаше водораслите и мидените черупки. И най-много съжаляваше, че не може да плува. Копнееше да разпери ръце и да скочи в утробата на водата, да се носи по вълните, да се гмурка и да скача като малко дете. Въпреки че един път влезе във водата с надута жилетка, това не му донесе наслада, а само му напомни, че макар и известен и успял художник, той е невалиден за морската шир. И до този ден никога не бе пожелавал да нарисува морето. Собственото си божество. Сякаш се страхуваше, че ще опетни величието му, че няма да успее да придаде всички тези усещания, които тлееха в него. Но днес беше решил, че вече е време да плува посредством магията си!

Целият ден прекара в разходки из курортното градче. Следобед отидоха в спортна зала и гледаха момичетата, а после пиха коктейли в модерно барче с дървени шезлонги и сервитьорки с къси поли. Христо се шегуваше с тях, а Иван не пропускаше да обявява кой е известния човек с него и да показва снимки на неговите картини на телефона си. После се прибраха и подготвиха материалите, които щяха да бъдат нужни. Иван го закара на мястото, което бяха избрали – забутано кътче с каменист плаж, почти непосещаван от туристи и местни, с изключение на няколко събирачи на миди и го остави. Христо винаги рисуваше сам. Обхвана го спокойствие и дълги минути остана така – загледан в хоризонта, потопен в живата картина пред себе си.
Четката му нежно докосваше платното, а очите му спокойно се вливаха ту в морския необят, ту в белотата, която постепенно губеше своята невинност. Усети трескавостта, която обхвана всяка фибра от тялото му. Рисуваше в творчески транс, взимайки от цветовете и формите на морето, крадейки ги, за да ги предаде на белия кадър. Долавяше вкуса на солената вода, фееричното нежно докосване на морската пяна, опипваше острите ръбове на скалите, а пясъкът скърцаше между зъбите му.

Сутринта намериха завършената картина на статива, а от твореца нямаше никаква следа. Магията му бе проработила за последен път.