Sep
Понякога морето не връща това, което е взело. Понякога връща предупреждение.
На един почти празен плаж един стар спасител продължава да плува всяка вечер.
Повече от петдесет години той е спасявал хора от морето. Но отдавна вече не го прави само заради професията. След една стара трагедия той е открил странна закономерност – предметите, които морето изхвърля при Мъртвите скали, сякаш предупреждават за човек, който на следващия ден ще се окаже в опасност.
Заедно с двамата си стари приятели той започва поредното дежурство.
Този път обаче нещо е различно.
И морето ще му даде възможност да довърши нещо, което е останало незавършено преди повече от четиридесет години.
„Последният плувец“ е разказ за вината, паметта, загубата и втория шанс. И за онези граници между живота и смъртта, които понякога морето прави почти невидими.
Последният плувец
Валентин Попов-Вотан
Плажът остана полупуст. Слънцето докосна хребетите зад гърба му и косите му лъчи се плъзгаха магично по леко набраздената повърхност. Старецът – жилав, смугъл и висок – разкърши раменете си. Разкопча вехтата си риза и я пусна на пясъка върху кърпата, до която пък бяха стари кожени сандали.
– Ето го пак. Чудя се кога ли няма да се върне – младият спасител от трети пост си тръгваше. Работното му време беше свършило отдавна, но остана да се натиска с приятелката си.
– Ха-ха-ха, какво ти дреме. Поредният изкуфял дъртак… – нацупи глезено устни момичето и го дръпна след себе си. Под залязващите лъчи проблесна сребърната гривна на левия ѝ глезен – морски звезди, рачета, морски сини камъчета и перлички. Гривничка, напълно обикновена, но момчето я намираше секси на загорялото краче на приятелката си.
– Все пак… – започна момчето, но момичешкото бърборене отвлече мислите му, а младите им тела говореха за други въжделения.
Старецът беше отличен плувец. Повече от петдесет години бе спасител, бе извадил десетки хора от прегръдките на морето, а до ден днешен някои от тях му пращаха картички по пощата. Остарял, но мил начин да покажеш на някого, че го цениш. От близкото заведение музикалния стил рязко се смени от безидеен електронен бийт до китарни рифове и крещящи гласове. Старецът се усмихна. Двете сервитьорки очакваха с нетърпение този час на безвремие, когато нямат клиенти. Часът между тръгването от плажа и излизането за вечеря. Времето, когато туристите се прибираха по хотели и квартири, къпеха си, простираха си банските и си обличаха новите дрехи, за да се изфукат, да изглеждат добре на снимките си и да пуснат някое и друго story или reel. И за този един час двете сервитьорки си позволяваха да си пуснат тяхната музика, да танцуват, да се смеят и шегуват, докато подготвят масите за вечерните пълчища изгладнели и болезнено зачервени клиенти.
Влезе във водата без да спира при досега с хладината ѝ. Когато стигна до гърдите му се хвърли напред и заплува. По посока на изгряващото след няколко часа слънце.
След час, час и нещо старецът излезе от водата. Дишаше тежко. Посрещна го Часовникарят. Познаваха се от детската градина и бяха единствените, които останаха през целия си живот тук. За добро и за зло. За хубаво и за лошо.
-Кога ще спреш с този глупав навик? Вече не си първа младост – рече му Часовникаря.
– Когато ти спреш да си губиш времето в ателието си. Никой вече не ползва часовниците, които ти поправяш – закачи го другарят му.
-На баба ти гранясалото олио – жегна се другия, защото не бе имал клиенти от години. Влизаше всяка сутрин точно в 9 часа в ателието и се занимаваше с антични часовници, които навремето бе купувал от битпазари. Оправяше ги и слагаше на полици по стените. Наистина не бе имал клиенти.
Пенсионираният спасител облече ризата си, метна хавлията на рамо и хвана сандалите в ръка.
-Хайде да идем да пийнем по едно…
-Чакай – рече Часовникарят и му подаде шапка. Старецът я пое и я разгледа. Беше тип “идиотка” – бяла и с картинки на Мики Маус.
-Детска?
-Да, така изглежда.
-Къде я намери.
-На мястото. Вълните току що я бяха изхвърлили.
-Мамка му.
Двамата възрастни съученици тръгнаха към гаража, където почти всяка вечер се разхлаждаха с приятни разговори и мастика.
Когато стигнаха показаха шапката на Медузата – собственикът на гаража, който нелегално приютяваше местните.
-Освен утре тримата да заемем позиции и да се оглеждаме за хлапето. Би трябвало да е лесно да забележим момче с тази шапка.
-Защо момче? – попита Часовникарят.
-Пу да те … – изпсува Медузата – Защото е синя и с Мики Маус. Ако беше на момиче, щеше да е розова и с Мини или онова прасе… Пепа.
-Няма какво да друго да направим… – изпи на един дъх половината чаша узо Спасителят и запали лулата си, която бе изгаснала.
Мразеше, когато ставаше така. Отдавна не бе имало предмети на “Мъртвите скали”. Беше забравил това чувство на тревожност, на обреченост, на надпревара с времето и съдбата. Легна си късно и дълго гледа луната през отворения прозорец. Къщата му беше тиха. Нямаше кой да вдига шум. Преди повече от четиридесет години не бе успял да спаси своето. И от тогава се опитваше да спаси всичко друго без да разбере, че запълва празнината само временно.
Сънува Мъртвите скали. Отиде там на третия ден след като сина му се удави. Бяха две скали високи около пет метра и с горе-долу толкова разстояние помежду си. Все едно бяха вертикалните колони на порта към морето. Намери червена бандана с патето Доналд Дък. Падна на пясъка и се разплака. Това беше банданата на сина му в деня, когато се удави, а той не успя да го спаси. По всичко изглеждаше, че бе преседяла закачена на ръба на скалите няколко дни, беше разкъсана, леко избеляла, но беше тя. Позна я по драскулката “А.”, която сина му бе направил несръчно. Прибра я със себе си у дома и я пазеше до ден днешен. Продължи да ходи всеки ден при Мъртвите скали. Честно не намираше нищо, но понякога морето бе изхвърлило по някой предмет. Той го взимаше и … на следващия ден търсеше притежателят му. Затова бе успял да спаси десетки животни. Ако успееше да намери собственика на обувката, сандала, гривната, шапката, очилата, шнорхела, го следеше изкъсо и бе готов всеки момент да се хвърли във водата. Никога не се случи човек, чиито предмет е изплувал при Мъртвите скали да не е бил застрашен от удавяне на следващия ден. Разказа на Часовникаря след време, когато се убеди. Той взе да му помага като ходеше често-често до скалите. А на другият ден заключваше ателието и се настаняваше на плажа под чадър, за да не му изгори темето. После час по час се разхождаше, докато открият собственика на предмета.
Сънува Мъртвите скали и червената бандана с Доналд Дък и детско гласче, което го викаше: “Татеееее!”, “Татееее!” В бурното море (поне в съня му, онзи ден бе тихо и спокойно, измамващо спокойно) в далечината виждаше детска ръчичка, която махаше. Мярна му се лицето на момченцето му. И се събуди. Сърцето му биеше бясно. Защо заслужи да доживее до седемдесет, защо успя да спаси толкова животи, но не и най-важният за него?! Старецът стана и излезе на терасата. Потръпна след минута, заради студения вятър, които обръсна голото му и плувнало в пот тяло. Върна се и си направи кафе – черно, гъсто и горчиво. Изнесе го и седна на двора под смокинята. Голяма част от плодовете бяха нападали и цапаха подметките на обувките му. Но той не я береше. Синът му обожаваше смокини. И ако някакви си скали можеха да му подсказват кой е следващия, който ще влезе в морето и няма да излезе, защо пък да не запази смокините, ако… малкият идва да си хапва тайничко през нощта. Малкият?! След толкова години би бил в зряла възраст, улегнал мъж със семейство, дарил баща си с внуци. Останал на пет… Глътна утайка и се задави. Изплю се на земята и стана. Отиде да си вземе душ. Днес щеше да е дълъг и тежък ден. Винаги беше така.
Хората с малки деца идваха по-късно. Двамата старци стояха под чадъра и се оглеждаха. Все още бе рехаво. Момчето-спасител бе дошло на поста и пиеше енергийна напитка. Приятелката му я нямаше още. Старецът му махна, а то неуверено му отвърна на поздрава.
Постепенно плажът се напълни. Август е по-наситен от гъст сироп от бъз или презряла смокиня. Старецът и Часоникарят се разделиха – единият тръгна в една посока, другият – в противоположна. Търсеха момчето с бялата шапка. Медузата дойде по-късно и се включи като обикаляше около паркинга и когато се появеше нова кола и хората започваха да слизат, се въртеше около тях.
Стана обяд, а търсенето бе безрезултатно. Тримата научиха по физиономии всички плажуващи и се оттеглиха в заведението зад пясъка. Поръчаха си лимонади и седяха оклюмали.
-Имаш ли представа кога горе-долу се … случва това? – попита Медузата.
-Различно. Може по всяко време да е.
-Мамка му – отпи шумно другия.
-Да, мамка му – съгласи се старецът.
Тогава се чу суматоха. Хората на плажа наскачаха, люшнаха се – същинска вълна и застинаха на линията, където морската вода прегръща пясъка.
Тримата скочиха и се втурнаха. Видяха момчето-спасител да плува с широки загребвания.
Старецът се впусна и се хвърли в морето. Приятелката на спасителя стоеше на брега. Устните ѝ бяха извити в уплашено “О” и бе сложила ръце на гърдите си в уплаха. Не бе виждала човек да се дави, не бе виждала и момчето в ролята на истински спасител. Гривничката на крака ѝ я нямаше.
Момчето стигна до мъжа на средна възраст, който се давеше. Прихвана го и заплува наобратно. Беше се изморило, но щеше да се справи. На половината път до брега го пресрещна старецът, който му махна сутринта и му помогна.
-Не беше това – рече Старецът след като ситуацията се успокои и линейката пое пострадалия. Момчето-спасител му бе благодарило, а приятелката му го бе изгледала с добродушен интерес. Обаче нещо не му даваше мира. Мъжът, който спасиха, носеше червени бански с Доналд Дък. Странно за мъж на средна възраст, но пък виждаха се и далеч по-необичайни неща.
Тримата възрастни мъже продължиха своето дежурство, но когато се мръкна и на плажа останаха само разхождащи се двойки, тримата си тръгнаха. Бяха гладни, жадни и адски уморени.
-Никога не се е случвало това да не се сбъдне – рече замислен старецът-спасител.
-Винаги има първи път – опита да го успокои Часовникарят.
Сутринта пусна радиото на местната станция. И това, от което се опасяваше, беше факт. Издирваха в морето петгодишно момченце, което вечерта се било отделило от родителите си, докато се разхождали по крайбрежната улица и явно било влязло в морето. Описаха, че било облечено със синя ризка, бели панталонки, сини сандали и бяла шапка с Мики Маус. Не се знаело дали е изчезнало, отвлечено или попаднало в морето. Издирвали го цяла нощ и полицията молеше за съдействие. Старецът можеше да им съдейства като им каже, че е късно. Влезе да си вземе душ, след което се облече бързо и отиде при Мъртвите скали. Не му трябваше да оглежда внимателно. Видя лула и нещо блещукащо в пясъка. Първо взе лулата и я огледа. Беше му позната. Да! Имаше драскулка на мъждука. Това бе негова лула. Стана му лошо и седна. Винаги бе мечтал за този момент, но никога не го бе очаквал наистина. Огледа я. Нямаше съмнение, че е неговата. Сутринта не бе пушил, защото не я намери, а и бе твърде разстроен от вчерашния неуспешен ден. Спаси един мъж със странни плувки на Доналд Дък, но изгуби детето с Мики Маус. Погледна втория предмет. Гривна с морски животни, сини камъчета и перлички. Женска, нямаше съмнение за това. И пак… Стори му се позната. Вдигна поглед към морето, очертано от двете издигнати скали. Извади допотопния телефон с копчета от джоба на ризата и набра Часовникаря.
-Идвай на плажа, ще имаме работа! – каза му.
-Пак ли? – отвърна сънения глас на Часовникаря.
-Пак – и затвори.
Всичко беше спокойно. Старецът стоеше близо до трети пост. Момчето седеше на кулата и пиеше енергийна напитка. Някой ден трябваше да му дръпне реч колко е вредно това. И май трябваше да е днес. Лулата му все пак бе вече в джоба. Отправи се към поста, когато видя момичето, което усмихнато идваше при своя любим. Носеше рокля на големи розови цветя, пристегната в кръста с тънко коланче и беше обула елегантни сандали с връзки, които обхващаха глезена и прасеца ѝ.
-Къде ти е гривната? – попита старецът, стигнал до поста едновременно с нея.
-Моля?! – дръпна се назад момичето. Спасителят го гледаше учудено и не знаеше как да реагира.
-Къде ти е гривната? Онази, с която беше вчера. Помня я, когато си тръгна от плажа.
Момичето го гледаше неразбиращо и после лицето ѝ промени израза си. Пробягна сянка, а после се изкриви:
-Така ли? Ти да не си някакъв извратеняк с фетиш към крака?! Какво си ме зяпал бе?!
Момчето-спасител все още гледаше неразбиращо. Старецът се отдръпна. Изобщо не очакваше такъв развой:
-Аз … не… не.. то…
-Какво пелтечиш, бе! Я, се махай от тук! – тя се бе приближила. Миньонче до гърдите му, но яростта ѝ даде сили да го бутне. Старецът отстъпи. Момчето се окопити и застана пред приятелката си в поза “аз съм защитник”.
Старецът стоеше в заведението безкрайно засрамен и обиден. Часовникарят му говореше нещо, което не чуваше и не възприемаше. Медузата трябваше да дойде всеки момент. Двамата му приятели трябваше да поемат грижата за момичето, защото той вече се бе изложил. Добре че не бе бръкнал в джоба си да ѝ покаже гривната. Щеше да излезе, че я е откраднал.
Отпи от узото. Никога не изневеряваше на принципа си да пие алкохол през деня, но днес му дойде твърде много. Посегна към лулата. Бе изсъхнала. Натъпка я с тютюн и запали. Пищенето в ушите му сякаш намаля.
В този момент чуха виковете на Медузата:
-Къде сте?! КЪДЕ СТЕ? ПОМОЩ!
Дебелият им приятел стоеше на брега и махаше с ръце. Само те двамата знаеха, че Медузата не може плува. Това бе добре прикрита тайна, която тримата пазеха.
Старецът и Часоникарят скочиха от масата. Чашата узо се разля и течността закапа по земята.
-Какво има? Какво става? – попита Старецът, докато заслонил с ръка очи, гледаше по посоката, към която махаха хората.
-Тя… тя.. влезе… Но… – Медузата трудно си поемаше въздух – … знаете, течението я дръпна сякаш и изчезна.
Старецът видя момчето, което се гмуркаше и показваше над водата, само за да се гмурне пак.
-Коя? – попита той.
-Мацката му.
Старият спасител се спусна към морето. Пред него се изпрати мъжът с червен бански на Доналд Дък:
-Господине, така и не успях да ви благодаря, че вчера…
Старецът го избута:
-Не сега…
-Но аз…
Хвърли се в морето и заплува към мястото, където младият спасител продължаваше безрезултатно да претърсва. Идваха спасители и от другите постове. Нещо натежа в джоба на стареца. Не му обърна внимание. Гмурна се и се огледа.
Видя го първо него и протегна ръце.
Татко…
Гласът го прониза и сърцето му спря няколко удара. Синът му протягаше ръце към него.
Татко,… спаси … нея…
Татко, спаси я…
Старецът се показа над повърхността и жадно пое въздух. Видя момчето, което отчаяно се озърташе. Видя себе си, който отчаяно се озърта. Гмурна се.
Татко… спаси я…
Старецът се гмурна и отпусна. Остави се на мъртвото течение. То го понесе. Нещо бяло му се мярна. Тяло. Загреба и успя да достигне момичето. Обърна лицето ѝ под водата и махна косата. Видя я. Тя беше… Не, приличаше много просто. Прихвана я през гърдите и замахна мощно. Изскочиха над повърхността. Погледна я пак… Непознатото момиче бе отпуснало глава в безсъзнание.
-Ей! Тука, тука! – извика Старият спасител. Момчето го чу и заплува към него.
Татко… ти спаси мама…
Докато се държеше над повърхността, а тялото на момичето тежеше в ръцете му, погледна към брега. Видя странният мъж с червените плувки на Доналд Дък. Той му помаха и му се усмихна.
Татко, благодаря ти, че ме спаси…
Аз не съм те…
Погледна към момчето, чието лице се носеше под повърхността на водата, а после момчето-спасител и неговата приятелка… Тези очи и израз на… Искаше да каже нещо, но не успя.
Момчето стигна до него. Пое приятелката си и се спусна успоредно на брега, за да премина зоната на мъртвото вълнение. После лесно и почти без усилия стигна до брега. Старецът стоеше в ступор, забравил всички и всичко… Какво ставаше?!
Часовникарят и Медузата чакаха на брега. Видяха как извадиха момичето и я свестиха. После дойде линейна и я откара. Видяха своя приятел да стои във водата и да се оглежда. После вълните се засилиха и все по-трудно го виждаха, докато на края се изгуби. Викаха, но никой не им обърна внимание. Даже момчето-спасител сякаш не ги разбра за какъв старец говорят.
Останаха да бдят на брега, дълго след като плажа се изпразни.
Момчето стоеше до леглото на момичето със сребърната гривничка и държеше ръката ѝ. Когато тя се свести, се наведе и я целуна, а тя му се усмихна. Огледа се.
-Подай ми панталонките, моля те – промълви тя.
Той искаш да спори, но изпълни молбата ѝ. Тя бръкна в джоба им и извади подгизнала червена шапка с Доналд Дък.
-Исках да ти кажа днес, но…
-Ти… си… бременна…
-Да – усмихна се щастливо момичето.
Когато по-късно момчето-спасител се прибира е безкрайно щастливо. Звъни вкъщи и говори с майка си. Старата жена сякаш е още по-щастлива от него. След като затваря телефона отива да се изкъпе. Излиза на терасата и гледа бялата луна. После се връща в стаята, отваря бюрото и вади кутия. Вдига капака ѝ внимателно и измъква стара лула. Странно, че е мокра.