Sep
Ведомост
Валентин Попов-Вотан
Когато Драскул Писалков получи имейла му бяха нужни една дузина прочитa, за да разбере какво го уведомяват. След това панелната джунгла бе огласена от немощен вик на изтощен Тарзан – крал на интелигенцията от селски тип.
И все пак не можеше да повярва дори след дванадесетия прочит. И това бе напълно нормална реакция. Все пак двадесет и една години пишеше разкази, които никой не четеше, романи, които никой не издаваше и стихотворения, които никой не разбираше. Затова и бе убеден, че е гении – тази порода, която никой не разбира. Затова, когато една сутрин получи съобщение:
Уважаеми г-н Писалков, уведомяваме Ви, че Вашето произведение е удостоен с награда…
Той прочете писмото вече споменатия брой пъти. После свери дали не е изпратено по погрешка, провери имейла на подателя, IP-то на компютъра и се притесни. Затова се обади на посочения телефон анонимно. Искаше да разбере дали сред участниците има друг Драскул Писалков. И да, имаше. Още четирима. Единият беше починал, така че отпадаше. Въпреки че организации, фондации, колективи се избиваха да присвояват имената на мъртвите и да кръщават на тях награди. Вторият живееше в Канада и то във френска провинция и “Драскул” се изписваше по безумен начин с един тон струпани гласни, третият беше зъболекар, а четвъртият продавач на авточасти. Тогава жената, с която се свърза и говори по телефона, отвори файла отново и свериха презимената. Отпаднаха всички съмнения, че е той. Драскул Писалков най-после по удостоен с награда. Разбира се, не знаеше каква, както и на кое място е класиран от елитното жури, но все пак това си бе културен пробив.
— Най-после – каза жена му, когато ѝ съобщи важната вест.
— Какво най-после?
— Най-после някой е разбрал, че пишеш.
Първоначално Драскул го прие като комплимент, но после реши, че е доста умело заяждане, но си премълча. Не му се случваше често, даже никога, да печели нищо с писането си, затова бе наистина радостен от указаната чест. “Този човек може да пише” – този неонов надпис светеше в съзнанието му, а тълпа имагинерни почитатели пляскаше и скандираше името му. Даже някои тропаха с крака.
Същата нощ Писалков сънува как отива на награждаването, което щеше да се проведе в малка провинциална община. Щеше да се качи на сцената, облечен в единствения си костюм, щеше да приглади плешивото си теме, да му връчат грамотата, да стисне ръката на кмета, а аплодисментите сред препълнената зала дошла да види неговия талант, щяха да разтресат сградата на кметството и дори да се появи нова пукнатина на тавана. Хайде да не е пукнатина, но поне да изпопада малко мазилка. А после щеше да каже няколко думи, които щеше да е обмислял и писал хиляди пъти. Хм… трябваше да изгледа наградите “Оскар”, “Грами” и “Еми”, за да се поучи какви благодарности е прието да се поднасят в такива случаи.
И после щеше да се прибере. Един проблем имаше, които надвисваше като тъмен облак над хоризонта. И той бе, че награждаването трябваше да се случи в работен ден на 400 км. от мястото, където битуваше и живуваше понастоящем.
Но както често се случва, плановете си правят хора, които не могат да ги изпълнят, защото друг подрежда картите в тестето. Денят, в който Драскул трябваше да запали двадесетгодишната си кола и да се отправи на изток, югоизток, се оказа и ден, в който човекът, който трябваше да го замества на работа, се разболя. Всъщност по-късно същия ден Писалков видя, че не се е разболял, а просто е отишъл на море. Драскул се разочарова от колегата си и го блокира във фейсбук. После се опита да му изпрати съобщение, но разбра, че първо е трябвало да прати съобщение и чак после да го блокира. Все тая. Станалото станало! Успокои се с това, че в 21 век съществуват далеч повече начини нещо от точка Б да дойде до точка А. Времената на пощенски гълъби, дилижанси и парни локомотиви бяха отминали. Затова побърза да избрали кратък имейл:
“Поради невъзможност да присъствам лични, моля уточнете как мога да получа наградата.”
Отговорът пристигна след четири часа и гласеше:
“Наградата се получава лично”
Драскул Писалков прочете изречението три пъти. Отговори:
“А кога мога да я получа?”
След два часа дойде отговор:
“На церемонията.”
Писателят погледна календара. Видя, че вече е станало утре, т.е. че церемонията е била вече вчера. Това го обърка, затова написа:
“А кога е следващата?”
Не получи отговор чак до следващия ден, което не беше точно конкретен отговор на конкретен въпрос, но пък бе някакво развитие:
“Тъй като не сте присъствали на церемонията следва да заявите дали се отказвате от наградата.”
Драскул се облегна назад и погледна жена си.
— Отказвам ли се?
— От какво?
— От наградата.
— Ти нали я получи?
— Не.
— Тогава от какво се отказваш?
Писалков се замисли и се почеса.
— Не знам и аз.
След още ден, когато стана понеделник Драскул се обади по телефона. Вдигна му жена, чиито глас напомняше стържене на тебешир по черна дъска.
— Здравейте, за наградата се обаждам!
— Каква награда? – попита сухо тя.
— Онази, която носи името на мъртъв писател.
— Тук не сме обществото на мъртвите поети – отряза го тя и затвори.
Драскул набра пак. Този път му вдигна мъж.
— Здравейте, обаждам се за наградата от конкурса на името на ….. Кога и как мога да я получа?
— От коя година е наградата? – попита мъжът.
— От тази.
— А получена ли е?
— Ами,.. не – Писалков прозвуча неубедително, защото започваше да се бърка дали е получил нещо изобщо.
— А отказана ли е? – попита мъжът отсреща.
— Ами… не.
Чу се въздишка.
— Значи сте проблемен.
— Моля? – Драскул мразеше да е проблемен.
— Има проблем. Имате награда, но тя не е получена и не е отказана.
— Да, и как мога да я получа.
— На церемонията!
— Но тя мина – почти проплака по телефона.
— Така е.
— И сега.
— Можете да си я получите, когато дойдете до общината в община С.
— Наистина ли?
— Разбира се.
Тогава нещо просветна в мозъка на писателя и той попита:
— А кога работи общината?
— От понеделник до петък от 09:00 до 16:00.
Още нещо просветна в главата на Драскул Писалков.
— Ами аз съм на работа по това време.
— Тогава може да избирате от други две възможности – съобщи му строгият мъжки глас.
— Какви са те?
— Да отбележим, че е отказана, че е получена или че сте починал.
— Но аз съм жив и здрав! – възмути се Драскул.
— Значи има две възможности.
— Но аз не мога да дойда в работен ден на 400 километра от мястото, където живея и работя.
— Значи има една възможност.
Драскул Писалков въздъхна объркано:
— И тя е?
— Че се отказвате.
— Но аз не се отказвам!
— Тогава елате в удобен за вас работен ден в интервала между упоменатите часове!
— Но тогава съм на работа!
— Значи се отказвате?
— А нямате ли практика да изпращате наградата по пощата или с някоя куриерска фирма?
— Господине, Вие да не ни взимате за някакви представители на средните векове?! Разбира се, че в община С. има пощенски клон, както и един офис на Бързогончеви, но…награда има и парична стойност.
— О! – учуди се Драскул.
— Да, и нея можете да я получите само лично.
— Защо?
— Защото трябва да се разпишете на ведомостта.
— Нали имате банки и онлайн банкиране? В смисъл щом ползвате поща и Бързогончеви, значи не може да нямате банков клон, където да…
— Не, ведомостта трябва да бъде разписана! – гласът беше твърд с метални стружки в него.
— Но когато една сума се изпрати по IBAN на получателя, това е достатъчно удостоверение, че ….
— Господине, имаме ВЕ-ДО-МОСТ, която трябва да бъде разписана лично. В интервала между 09:00 и 16:00 всеки ден от понеделник до петък.
— Всеки ден трябва да идвам да разписвам ведомостта? – неразбра Драскул.
— Не всеки ден, а веднъж в този период.
— Но аз не мога… – писателят усещаше, че се връща в началото на разговора. Жалко, че жена му не беше до него да му суфлира.
— Значи се отказвате? – попита с надежда отсрещния глас.
— Ами да… Май да… Нямам избор…
— Добре тогава. Заповядайте да се разпишете, че се отказвате от наградата?
— Моля? – попита Драскул Писалков. – Аз сега го заявявам.
— Не може така, господине. Как така без документ ще се отказвате. Ние за какво работим?! Ако приемахме думите на гражданите на доверие, то тогава нямаше да имаме нужда от документи, ведомости, протоколи…
Драскул лапна едно хапче валидол и се опита да диша дълбоко. Последното беше трудно, защото носът му бе запушен.
— Тогава…?
— Тогава елате да се разпишете, че се отказвате от наградата!
— Кога? – попита Писалков.
— Всеки работен ден между 09:00 и 16:00 ч.
Драскул затвори телефона и се облегна на студената стена. Виеше му се свят.
Взе си неплатен отпуск, сипа бензин на старата си кола и отпътува за С. на следващия ден. Имаше много недостатъци, но положителното му качество бе, че не търпеше да има несвършена работа. Пристигна след два часа и половина и влезе в общината. Охраната го упъти към стая 112. Вратата беше тапицирана – от тия с тъмнокафявата кожа и кафяви кабърчета, останала като спомен от ерата на комунизма. И тъй като не успя да почука на нея поради физичните ѝ особености, Драскул влезе.
— Ама защо нахълтвате така, защо не чукате? – попита женицата с прошарена коса и очила, чиито стъкла напомниха на Драскул на дъна на бутилки бира.
— Ама как да почукам на мека кожа?
— Учтивият и възпитан гражданин винаги намира начин – закова го с леден поглед служителката. – По какъв повод сте тук?
— За конкурса на името на …. идвам. Имам награда, но не знам нито каква, нито нищо.
Служителката на общината въздъхна тежко и стана. Затътри се до голям шкаф с неколкостотин папки, изпъшка и след двадесет и шест минутно взиране, извади една и се върна на бюрото.
— Сега ще видя протокола – рече тя и разгърна сивата корица. – Я, ето го – звучеше искрено изненадана сякаш не очакваше да намери протокол там, където той трябваше да бъде.
— Да?
— Как се казвате?
— Драскул Писалков.
— Д…. д….д… А ето го…
— Кой?
— Вас!
— Къде?
— Тук! – посочи тя и зачете. – Удостоен с трета награда в конкурса ….. 2026 година.
— Да, точно така.
— Значи съм получил награда? – попита Драскул.
— Не! – веднага го погледна сепнато.
— Но пише трета награда – не се предаде писателят.
— Това означава, че сте награден.
— А не че се съм получил награда?
— Точно така.
— Значи – Драскул се почеса отново по главата – Значи съм награден, но не съм получил наградата.
— Да, радвам се, че разбирате.
— И какво да направя сега?
— Ами откажете се.
— От какво? От наградата ли?
— Да.
— Как да се откажа от нещо, което не съм получил.
Тук служителката замълча за момент, но се окопити:
— Отказвате се от правото си да я получите! Да, това трябва да заявите.
— Хм, но как да се откажа от право да я получа, като не съм се съгласявал да присъствам на церемония по награждаване, за да я получа?
— Вижте какво, господине! – беше почервеняла – Тук сме община и работим с документи! Имаме протоколи, ведомости! И работим с подписи, а не с кой какво не може и не бил направил. Ако не сте я получили, значи е имало причина да не Ви наградят, дали защото сте некадърен или неприсъстващ, това е. Можете да заявите отказа си в писмен вид…
— Имате ли формуляр?
— НЕ! В свободен текст.
— А парите? – попита Драскул.
— Какво пари? – отвърна йезуитски служителката.
— Ами чух, че имало и парична награда.
— По финансови въпроси трябва да се обърнете към счетоводството. Те са в 911 кабинет.
След десет минути и три етажа по-нагоре, Драскул почука на вратата с табела 911. Там седеше мъж в бяла риза, калкулатор и клечка за зъби в устата.Той изслуша посетителя много внимателно като незабележими дъвчеше клечката за зъби.
— Значи сте награден.
— Да.
— Но не сте получили наградата.
— Точно така.
— И искате да се откажете от нея.
— За това дойдох.
Мъжът извади формуляр и посочи с пръст:
— Подпишете тук.
Драскул прочете:
“Декларация за отказа от получена награда”
— Но аз не съм я получил! – възмути се той.
— Няма значение.
— Как да няма?! Има.
— Не и за формуляра.
— Не мога да подпиша нещо, което казва, че се отказвам от нещо, което съм получил, а аз реално не съм получил.
Счетоводителят се усмихна математически:
— Тогава няма как да се откажете.
— Защо?
— Защото за да се откажете, трябва да сте получили.
— Но аз за да я получа е трябвало да присъствам.
— Точно така.
— А аз не съм присъствал.
— Именно.
— Значи не мога да получа наградата.
— Да.
— И не мога да се откажа?
— Да.
— И какво става с наградата?
Счетоводителят замахна ловко с ръка и уби невидима муха.
— Остава в системата.
Тогава Драскул Писалков направи нещо, което по-късно щеше да се окаже най-голямата му грешка в живота.
— Добре тогава – каза той. – Не искам парите.
— Това улеснява нещата – заяви общинският счетоводител и побутна формуляра със заглавие “Декларация за отказа от получена награда”.
— Искам да ги дарите! – Драскул не посегна към формуляра.
— На кого?
— На Центъра за обществена подкрепа!
Счетоводителят спря да натиска копчетата на калкулатора и погледа немигащо. Такъв поглед Драскул Писалков бе виждал веднъж в детството си. Когато баща му бе донесъл жив шаран, хванат от язовира и майка му го бе ударила с точилката по главата, за да спре да шава и да може да го изчисти.
— Искате да дарите собствената си награда?
— Да.
— Но тя не е ваша?
— Нали е моя?
— По протокол е ваша.
— А по пари?
— Парите не са ваши.
— Чии са тогава?
— Наши. Общински.
— Но нали паричната награда е моя. И аз искам да я даря.
— Но не сте ги получили.
— Не съм, но не съм присъствал…
— Как тогава ще дарите нещо, което не е било и не е ваше? – попита човекът с бяла риза, извади клечката за зъби и я пусна в несъществуващо кошче. После извади от чекмеджето нова клечка и я захапа.
— А защо не можете да ги дадете на центъра? – попита Драскул.
— Защото са определени за вас – съжалителния поглед на счетоводителя се плъзна изнервящо по обраслото лице на писателя.
— Но аз ги отказвам.
— Тогава вече не са определени за вас.
— Значи могат да отидат в Центъра за обществена подкрепа?
— Не.
— Защо?
— Защото не са определени за центъра.
Драскул затвори очи и започна да разбира, докато му се виеше свят. Беше попаднал в перфектната система, която можеше да обясни всичко и да обясни защо нещо не може да бъде направено, дори когато имаш право на него. Като лабиринт с един изход, на който те чака капан-гилотина. Затова се предаде.
— Дайте да разпиша документа, че се отказвам от получената награда.
Счетоводителят се усмихна и бутна листа и химикалката към него с думите:
— Радвам се, че обществената ни услуга се грижи за гражданите.
Драскул подписа, сложи днешна дата и подаде документа.
— Довиждане – подхвърли под рамо.
— Чакайте, чакайте, чакайте – настигна го жизнения глас на счетоводителя.
— Какво? – спря се Драскул без да се обръща.
— Дължите сто евро, които можете да внесете в брой.
Писалков се обърна невярващо и изтри внезапно избилата пот по челото му.
— Моля?
— Да, дължите сто евро на общината.
— Защо?
— Защото се отказахте от получена награда.
— Но тя не е получена.
— Тук пише друго – счетоводителят размаха със задоволство подписаната Декларация за отказ от получена награда.
Драскул Писалков припадна. Когато се свести имаше да плаща сто евро за неполучена награда и медицински разходи за частна линейка. Без да брой скобата за синя зона.