„Смехът на Елла“ е история за онзи момент, в който човек открива, че миналото не е присъда, а бъдещето все още е отворена страница.

---

Смехът на Елла

Валентин Попов-Вотан

Първият удар я изпрати в кухненската маса. Почти изгуби съзнание. Но за съжаление, светлината на жълтата круша я върна към действителността. Юмрукът се заби в лявата ѝ скула. Кръвта потече и намокри горнището на пижама ѝ. Видя го надвесен над себе си. Устата му се отваряше и затваряше, а отровни пръски слюнка летяха към нея, но тя не чуваше нито дума. Дали ударът не бе повредил слуха ѝ? Не знаеше дали да се надява. И всъщност как можеше да си мисли за това, докато съпругът ѝ – в добро и лошо – я налага за пореден път. Нямаше обяснение – сякаш съзнанието ѝ бе в някаква нетленна обвивка и се отделило да гледа отстрани тази евтина кинопродукция с тъжен край. Седеше на протрит плажен, сгъваем стол и пушеше цигара, докато го гледа как бие някаква почти непозната жена. Тръсна пепел на килима и се разсмя. Ако я виждаше, щеше да побеснее, щеше да ѝ пръсне черепа с ютия или с голямата дъска за рязане на мезета. Тръсна отново пепел и посегна към чашата с уиски. Отпи голяма глътка и топлината прогори гърлото ѝ, за да се спусне в стомаха и да я замая. Третият удар попадна в брадичката ѝ. Елла припадна. И внезапно столът под нея спря да бъде плътна опора, цигарата изчезна от ръката ѝ, а чашата с уиски падна на пода и се разби на хиляди стъкълца, които полетяха към лицето. Метеоритен поток, който я обгърна и завъртя във вселена от чернота и проблясващи комети.

– Коя си ти?

Елла се огледа. Ръцете ѝ се плъзнаха по тялото ѝ несъзнателно, защото се виждаше точно срещу себе си. Трябваха и няколко мига, за да се осъзнае, че стой срещу огледало. Беше облечена с нощница. И явно бе почукала. В средата на огледалната врата имаше шпионка и едно око надничаше.

– Аз съм Елла.

Не знаеше какво да каже. Обикновено бе остроумна (на работа, не вкъщи, където всяка проява на интелект се наказваше най-малкото със скандал). Но сега… Вратата се отвори. Срещу нея стоеше жена на нейната възраст, облечена в дълга черна и елегантна роба.

– Заповядай, Елла – подкани я с жест и отстъпи крачка назад.

– Къде съм?

– Тук – усмихна се приятно домакинята.

Елла влезе и се огледа. Помещението бе огромно. Стените бяха покрити с полирани каменни плочи, таваните със сребърни огледала, а подът с дебели и меки килими, на които имаше изкусни картини на митични създания, ловни сцени, обичаи и герои.

Жената, която е посрещна, загадъчно се усмихна и тръгна напред. Елла я последва:

– Готова ли си да се запознаеш със себе си?

–  Моля?! – гостенката разшири очи.

–  Точно това, което чу. Тук разкриваме на всеки кой е, какво е, какво чувства, каква преценка има за себе си…

–  Звучи като психотерапия.

Домакинята се разсмя искрено и махна с ръка в елегантен жест.

–  Всъщност си много близо до истината, въпреки че…

–  Въпреки че…

–  Психотерапията обикновено се прилага от самодоволни индивиди, които не знаят, че животът им е отвъд ръба.

–  Но това е…

Стигнаха до края на залата и минаха през арковиден отвор в стената. Следващото помещение бе сумрачно. Елла не виждаше нито стените, нито тавана. Настилката под краката ѝ се бе променила. По звука на стъпките съдеше, че е може би някакъв вид дървен паркет. Домакинята ѝ повдигна длан и в средата ѝ заблестя пламъче, което разпръсна тъмнината.

–  Готово. Стигнахме. – спря и се обърна към Елла, която изненадано се оглеждаше.

–  До къде?

Домакинята замахна рязко и пламъчето в ръката ѝ заслепи Елла. Тя сякаш пропадна…

Първо чу птичите песни, а после усети аромата на зеленина и свежа пръст. Свежа пръст като…

Баба ѝ се бе изправила на двора с ръце на кръста. Избърса потта от челото си и пак клекна. Извика я. Малката Елла дотича и видя в грубата длан на любимата си баба червей, който се гърчеше.

–  Усещаш ли, Ели, как мирише пръста? Прекрасна пръст имаме тук в новата ферма. А и щом толкова червейчета живеят, значи земята е чиста и плодородна.

Ели се усмихнала и подала малката си ръчичка, за да гушне червейчето. Когато баба ѝ го сложи в дланта, момиченцето се разсмя от гъдел.

…чуруликането на екзотичните птици, които не познаваше. Чуруликане като…

–  Хайде, Ели, ела да се разходим! – подкани я баща ѝ.

Навън беше есен, ръмеше дъждец и бе хладно. Затова родителите ѝ бяха приготвили гумените ботушки, с които детето обичаше да скача в локвите. Облече си дъждобрана и хвана голямата топла длан на баща си.

Тази събота беше пазарен ден и баща ѝ беше обещал, че ще я заведе на пазара за животни, където имаше различни видове декоративни рибки, папагали, чинки, скорци, гълъби, домашни птици, змии, дъждовници, костенурки. Дори ѝ бяха казали, че веднъж е имало таралежче. Ели много искаше да го види.

Но когато стигнаха на място тя не можа да се отлепи от една клетка, висока колкото нея, в която пърхаха и надяваха пронизителни песни, много, много папагали с най-различни цветове пера. Останаха като омагьосана и не искаш да тръгне, докато баща ѝ не ѝ обеща, че като дойде пролетта ще ѝ купят папагалче. Разбира се, на следващата пролет не изпълни обещанието си.

…следващият звук, който долови бе на течаща вода. Елла се усмихна при спомена с….

Седеше на брега на морето и размахваше лопатка. Около нея хвърчеше пясък, а майка ѝ се смееше. Баща ѝ, също седнал на пясъка, но на няколко метра от нея, се опитваше да я уцели с мидички, които хвърляше. После двамата се заеха да направят копие на двореца на Кносос. Тогава така каза баща ѝ, въпреки че тя не знаеше какво е това „Кносос“, а и „копие“. Като направиха двореца, изкопаха тунел, така че по-силните вълни да могат през него да нахлуят в творението му. Ели беше сложила една пластмасова крава-играчка в средата на двореца и според татко ѝ това бе минотавъра. Този ден за малкото момиченце беше прекрасен.

–  Къде съм? – попита Елла и се огледа.

–  Съблечи се – жената не ѝ отговори. Гостенката бавно се разсъблече. Не я беше срам и застана чисто гола пред непознатата, която внимателно огледа тялото ѝ и следите от побоищата. – Влез в този вир!

Елла я послуша. Внимателно стъпвайки по камъните навлезе в дълбокото пространство, изпълнено с вода. Беше студена и кожата ѝ настръхна. Но Елла изтърпя. Потопи се цялата и затвори очи. Внезапно някаква ръка я хвана за главата и натисна главата ѝ надолу. Елла се опита да крещи, размаха ръце, но водата я заля и светът отново загуби очертания.

Не можеше да си поеме въздух. Виждаше размазаното лице на мъжа си над себе си, размахваше крака и ръце, но не можеше да си поеме въздух. Болката в белите ѝ дробове заплашваше да ги пръсне. Тъмнината започна да се спуска, когато той я пусна и я дръпна рязко за мократа ѝ коса. Тя увисна като парцал полуудавена на страната на банята и дишаше и кашляше, кашляше и дишаше, докато се успокои.

–  Толкова си жалка! Погледни се! На нищо не приличаш! – говореше съпругът ѝ отдръпнал се настрани, за да не го измокри. Тя го погледна. В очите ѝ имаше не само страх, но и съжаление. Съжаление не само към нея самата, а и към него. Защото го ненавиждаше, а самият той не осъзнаваше, че заслужва само ненавист.

– Какво ме зяпаш? – очите му се присвиха и той я грабна отново за косата. Измъкна я от ваната и повлече по студените плочки. Елла пищеше и се мяташе като риба на сухо. Но безуспешно. Захвърли я на леглото в спалнята. Разтвори краката ѝ и я изнасили. Навсякъде, където имаше отвор. После стана, избърса пениса си в косата ѝ и ѝ каза:

– Излизам с приятели! Когато се прибера искам да си оправила цялата бъркотия, която създаде с малоумното си поведение!

Елла си позволи да се разплаче, когато чу входната врата да се затваря зад гърба му. И после оправи всичко. Все пак бе примерна домакиня, а семейството ѝ беше морално и стожер на ценностите.

Главата и се подаде на вира и Елла задиша. Разширените ѝ от уплаха очи срещнаха топлия поглед на домакинята ѝ, която проговори:

–  Съжалявам. Но беше нужно, за да си спомниш този първи път.

Елла кимна и сълзи потекоха от очите ѝ.

–  Имаш ли нужда да ти помагам да си спомниш всичко? – попита жената и я изгледа изпитателно.

Елла поклати глава. Облегна се назад все едно бе в най-удобното джакузи и затвори очи.

Същата вечер, когато се прибра от среща с приятели, мъжът ѝ я преби. Въпреки че бе изчистила, изсушила и подредила всичко. Въпреки че бе приготвела любимите му спагети болонезе. На другият ден не можа да отиде на работа. Не отиде и на лекар.

Пет години от сватбата им минаха бавно и мъчително, в ежедневно насилие – физическо и психическо. И Елла осъзнаваше, че мрази мъжа си, но знаеше, че не може да го напусне. Той нямаше да ѝ позволи. Щеше да я убие. До тази последна вечер, когато премина през вълшебната врата и срещна тази непозната. Припомни си детството и хубавите мигове. Припомни си какво е да бъдеш обичан. Припомни си, че семейство има съвсем друго значение от това, което бе свикнала да познава.

–  Ставай, готова си! – непозната стоеше зад нея и държеше широка и пухкава хавлия в ръцете си. Елла се изправи и уви тяло в нея. Почувства се отпусната и същевременно отпочинала и силна.

Двете жени тръгнаха забързано обратно.

Докато вървяха, подът под краката на Елла сякаш започна да се размеква. Краката ѝ потъваха в огъващия се килим, стените се изкривиха и наклониха към нея само за да се разпаднат на хиляди части, които се пръснаха във всички страни. Елла започна да пропада и извика уплашено, протегнала ръка на към домакинята. Последната ѝ се усмихна успокояващо и ѝ помаха с ръка.

Отвори очи и първото, което усети бе болката. Изпълваше всяка фибра от тялото, гореше мозъка ѝ, мътеше очите ѝ, а всяко едно мускулче в изтерзаното ѝ тяло пищеше. Вдигна глава и изохка. Мътния ѝ поглед го видя току пред нея. Надвесен. Още свил ръце в юмруци. От ъгълчето на устата му висеше слюнка. Очите му бяха ледени зад стъклата на очилата му с тънки, златисти рамки, за които бе дал повече от нейната месечна заплата. Прилежно вързаната му на опашка коса не бе във вид, който той обичаше. Един кичур се бе измъкнал и залепнал за челото му. Това развесели Елла. Тя се усмихна. За миг се намръщи от болката, която се стрелна в разбитата ѝ уста, но после се разсмя. Първо едва-едва, а после в неудържим изблик, така че наклони глава назад, облегна се и сълзи избиха от очите ѝ.

–  Какво се смееш, кучко? КАКВО СЕ СМЕЕШ, КУЧКО? – крещеше той побеснял, а тя не можеше да спре.

Замахна към нея, но столът под нея поддаде. Кракът му се счупи в същия момент и тя падна на земята, избягвайки по този начин пореден удар, който този път можеше и да е фатален. Той заобиколи бесен масата и застана на колене до нея. Стана ѝ още по-смешно. Сякаш щеше да ѝ иска ръката. Само дето не беше права пред него, а легнала. Изпружена като в ковчега на семейния живот. Ръцете му се впиха в гърлото ѝ и стиснаха. Смехът ѝ се сподави и изхриптя. Ръцете ѝ, разперени в страни, задраскаха земята

/в търсене/

в отчаяние и агония.

Нещо се оказа в дясната ѝ ръка. Стисна го и замахна. Хватката на шията ѝ отслабна, а след това изчезна напълно. Тя се надигна на една страна и се разкашля. Съпругът ѝ се свлече до нея. Елла повърна и разтърка очи. С усилие се надигна и олюлявайки се се упъти към спалнята, където беше мобилния ѝ. На вратата се обърна за миг. Трупът на съпруга ѝ лежеше в локва кръв, а отстрани в тялото му бе забит счупения крак на стола.

Елла се усмихна с облекчение и тръгна отново към телефона си, за да набере 112.