Apr
Инспекция за отвъдното
Село Долни Сърбеж беше от онези места, които не се намират случайно. За да стигнеш до него имаше само два варианта. Първият, да имаш конкретна причина – като да се изгубиш в планината, да те гонят бесни вълци и луната да е в третата си четвърт, докато инфлацията е с отрицателна стойност, а брутния вътрешен продукт е поне 3,14 пъти по-висок от този на Вануату. Вторият – да имаш европейски проект.
Кметът Пантелей Хвалипръцков, дългогодишен член на най-обичаната и грижеща се партия в региона – Дребнолепие за правилни съдбини, съкратено ДПС (или както му казваха местните “де пасе”, се оказа с налична втората причина.
— Хора! Съсел… — щеше да каже “съсели”, но се коригира на време – Съселяни! – извика той от стъпалата пред кметството, които се бяха борили дълги години и накрая постигнали независимост от основната сграда през 1998-а. — Идват!
— Кои идват, бе, Панта? — подвикна бай Славчо от пейката без да си направи труда да подръпне проскубания си мустак. — Да не са данъчните?
— По-лошо — сухо преглътна кметът.
— Да не са от комисията по качествен контрол на нивата на щастие на свободните кокошки?
— Още по-лошо…
— Да не са тия михлюзи от Градската комисия за приобщаване на дивите свине?
Кметът поклати глава и отвърна:
— Еврокомисия.
Доста банално прозвуча това в глухия селски площад. Но колкото и банално да беше, думата отекна като топовен гърмеж в парче мазилка от кметството се сурна на разнебитения паваж, стряскайки една мързелива котка, която се излежаваше на сянка.
“Еврокомисия” беше дума, която в Долни Сърбеж се произнасяше тихо, почти религиозно. Като „градско“ или „проверка“, или пък “избори”.
— Каква комисия? — намеси се леля Донка, която по принцип чуваше само когато ставаше дума за клюки или помощи.
— Европейска. По проект.
Настъпи тишина. Дори котката, която отново бе полегнала отново след като разбра, че мазилката няма да се надигне и да я нападне, премигна с жълтите си очи и заоблизва първичните си полови белези току под опашката.
— И какъв ти е проектът, Пантелей? — попита Митко – най-младият член на това скромно, но пък постоянно каращо се общество. Самият той наскоро се бе върнал от Германия „само за малко“, но вече трета година не беше тръгнал обратно. Раздаваше го малко бохем и артист. С променлив успех.
Кметът извади папка с надпис „УСТОЙЧИВ СЕЛСКИ ТУРИЗЪМ И ИНТЕРАКТИВНО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО“ от жълтото пликче с надпис “BILA”, което си пазеше за специални случаи още от преди десетина години. Тогава бе ходил до големия град, за да се представи пред големия началник от ДеПаСе и неизменно оттогава караше вече трети мандат.
— Това — обяви той тържествено. — Ще правим туризъм.
— С какво? — почеса се бай Славчо. — С теб ли?
— С автентичност! — отсече кметът. — Традиции! Занаяти! Жив живот!
Всички се спогледаха. А после се огледаха. Жив живот нямаше.
— Добре — съгласи се Митко. — А кой ще го живее тоя живот? По-добре с тебе, кмете, по жив гявол от тебе няма.
Кметът се усмихна злобливо, но си замълча. После добави:
— Как кой ще го живее?! Вие го живеете. Вие.
***
Планът беше прост. И същевременно — катастрофален.
Бай Славчо стана „майстор дърворезбар“, въпреки че последно беше държал длето, когато поправяше кокошарник през 1987-а. През 1989-а пък умря последната кокошка – Сталинка. И въпреки, че почина от преклонната си възраст, беше сготвена на чорба.
Леля Донка се превърна в „пазителка на автентичната кухня“, макар че готвеше основно леща, боб, коприва и манджа от типа „каквото има“. Кръчмата се прекръсти на „Културно-информационен център“, а кръчмарят Жоро беше инструктиран да не псува пред комисията, освен ако не е фолклорно обусловено и теоретично неизбежно.
— Това не е кръчма — повтаряше кметът. — Това е пространство за културен обмен.
— Аз обменям ракия срещу пари — заяви Жоро. — Друго не обменям.
Най-големият проблем обаче си оставаше липсата на… атракция.
— Трябва нещо уникално — обяви кметът на съвещание в кръчмата. — Нещо, дето го няма другаде.
— Дупките по пътя? — предложи Митко.
— Имаме ги и ние — контрира Жоро. — Само че нашите са с характер.
Кметът махна с ръка.
— Не. Трябва преживяване. Нещо мистично. Нещо… легендарно.
— Ех – рече Славчо – навремето ходих у Софията, там какви атрактивни моми имаше…
Леля Донка се обади:
— Ти да мълчиш, дърт мръсник такъв! – а после се обърна към Панталей – Ами духовете?
Всички се обърнаха към нея.
— К’ви духове? — попита Жоро.
— Абе как к’ви — каза тя. — Нали помните дядо Спиро, дето се появяваше до чешмата? И баба Гина, дето хлопа по прозорците?
Настъпи неловка пауза.
— Донке — погледна я кметът, — това са… легенди.
— Легенди, легенди — сви рамене тя. — Ама аз съм ги виждала.
Митко се засмя.
— Супер. Ще направим „духовен туризъм“. Само че кой ще играе духовете?
Кметът се замисли. После бавно се усмихна.
— Ние.
Личеше си, че има причина да е на този пост и да е не само лицето, но и умът на това забравено от всеки място.
***
Още на следващия ден започнаха репетициите.
Бай Славчо облече бял чаршаф с дупки за очи.
— Приличаш на пране, дето е забравено навън, влачено от интегриран глиган и после намерено от иманяри — заяде се Жоро.
— Ти да мълчиш — отвърна Славчо. — Ти си по-зле. Изглеждаш като умрял от сифилис сервитьор от вагон-ресторант на БДЖ.
Жоро беше с черен костюм от абитуриентския си бал през 1992-ра и държеше фенерче, което трябваше да създава „атмосфера“.
— И какво правя аз? — попита той.
— Плашиш — каза кметът.
— С това? — вдигна фенерчето Жоро. — То едва свети.
— Символично е! — настоя кметът.
Митко, който беше назначен за „разказвач“, държеше лист с текст:
— „Добре дошли в мистичния свят на Долни Сърбеж, където границата между живи и мъртви е…“
— По-кратко — прекъсна го бай Славчо. — Ще заспят.
— Това е сценарий! — възмути се кметът.
— Сценарий, сценарий — държеше на своето Жоро, — ама ако дойдат и не се уплашат?
— Ще се уплашат — уверено каза кметът. — Европейците обичат така – не само да плашат, а и да бъдат ужасени.
— Плашипутарници. Така им викахме на тия едно време — чула-недочула намеси се Дона.
— Де! Няма да бъдат по-ужасени от това да видят Дона гола да се къпе на реката – обади се Славчо и веднага залегна, защото мръсен галош полетя към него.
***
Комисията пристигна в петък сутринта.
Три коли с климатик, четири папки и петима души с изражение на хора, които са виждали всичко – от панирани калмари върху канапе от деконструирани аспержи до свръхзвуков изтребител със слънчеви батерии.
— Добър ден — каза най-високият от тях. — Ние сме от оценителната комисия.
— Добре дошли! — изкрещя кметът, сякаш посреща роднини, завръщащи се от чужбина. Прегърна и тупна по гърба свойски всеки един от гостите — Заповядайте в нашето автентично село!
Първо им показаха „занаятчийската работилница“. Бай Славчо дълбаеше нещо, което приличаше едновременно на лъжица и на оръжие, което в ръцете на Чък Норис би унищожило цял полк от вражеската армия.
— Това е…? — попита една от жените.
— Традиционен… предмет — отвърна Панталей леко притеснен.
— За какво служи?
Славчо се замисли и изпревари селоначалника.
— За… традиции.
После минаха през „кухнята“ на леля Донка, която им поднесе леща с думите:
— Това е био ястие.
— От къде са продуктите? — попита друг от комисията.
— От вчера — отвърна готвачката, която с едното ухо недочуваше, а с другото беше глуха.
Кметът започваше да се поти. И то не заради жегата.
Оставаше последното — голямата атракция.
***
Слънцето вече залязваше, когато групата стигна до старата чешма.
— Сега — подсказа кметът на Митко, — започвай.
Митко прочисти гърлото си.
— „Добре дошли в мистичния свят…“
В този момент нещо изскърца. Всички замръзнаха.
— Това не беше по сценарий — прошепна Жоро.
От тъмното се появи фигура. Не беше бай Славчо. Беше… нещо друго. Полупрозрачно. Мъгляво. И определено недоволно.
— К’во правите? — попита фигурата с глас, който звучеше като стар радиоапарат. VEF-202, ако трябва да сме конкретни.
Настъпи тишина.
— Аз… — започна кметът.
— Това е моята сцена — каза духът. — От 1963-та съм тука.
От другата страна се появи втора фигура.
— И моята! — добави тя. — Той все се бута напред.
Комисията зяпаше.
— Това… част от програмата ли е? — попита един от тях.
Кметът отвори уста, но не излезе звук, а само сухо преглъщаше, влязъл в ролята на шаран, изваден от тиня.
— Каква програма? — намеси се първият дух. — Тия тука се правят на нас!
— Аматьори! — добави вторият. — Без никакво уважение към занаята!
Жоро тихо изпусна фенерчето, което така или иначе не работеше вече.
— Извинете — попита Митко, — вие… истински ли сте?
— Не, бе, реквизит сме! — сопна се първият дух. — Естествено, че сме истински!
Трети дух се появи зад комисията.
— И никой не ни пита! — каза той. — Само идват, слагат чаршафи и викат „бу!“
Комисията започна да си води записки с видимо оживление.
— Това е… изключително иновативно — обяви една от жените. — Автентично участие на… локални нематериални субекти.
— Ние не сме субекти! — възмути се духът. — Ние сме хора! Бяхме.
— Искаме договори! — извика друг. — И осигуровки!
Кметът най-накрая проговори:
— Чакайте малко… вие искате… хонорар?
— Ами да — каза първият дух. — Нали работим?
— Отвъдно не значи безплатно — добави вторият.
***
Седмица по-късно Долни Сърбеж официално спечели проекта.
„Интерактивен мистичен туризъм с участие на автентични духовни единици“ — така пишеше в документа.
Кметът подписа договорите. И с комисията. И с духовете.
Животът в селото се промени.
Туристи започнаха да идват. Кръчмата пак беше кръчма, но с табела „културен център“. Бай Славчо вече наистина правеше лъжици. Леля Донка сложи меню.
Само че…
— Пантелей! — извика Жоро една вечер. — Духовете пак се карат!
— За какво? — попита кметът уморено.
— Кой да е на първа линия пред групата от Полша.
От чешмата се чуваше:
— Аз съм по-стар!
— Ама аз съм по-страшен!
— Ти си смешен!
— Ти си прозрачен!
Кметът въздъхна.
— Ще им направим график.
— Те искат синдикат — каза Жоро.
— Разбира се, че искат — отвърна кметът. — Това си е България.
Митко се приближи.
— Знаеш ли, май това беше най-доброто, което можеше да стане.
Кметът го погледна.
— Да — каза бавно. — Само дето в проекта няма перо за „отвъдни услуги“.
От чешмата се чу глас:
— И увеличение ще искаме!
Кметът затвори очи и притисна слепеоочията си между двете ръце.
— Разбира се, че ще искате…
И за първи път от години насам, в Долни Сърбеж имаше живот.
И отвъд него — също.