ПО крилете на гарвана

Сборник разкази от български автори, отличени в конкурса на списание „Дракус“ – „ПО крилете на гарвана“ – за разказ, вдъхновен от Едгар Алън По.

СЪДЪРЖАНИЕ

БЛЮДО ЗА ГАРВАНИ, ОБЯД ЗА ЧЕРВЕИ А.В.Торът
ЛЮБОПИТСТВОТО НА КЛАРЪНС Александър Цонков-LOSTOV
ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН УРОД Анна Гюрова
ДОМЪТ НА ПРОКЪЛНАТИТЕ Аспарух Илиев
КАМЕННА ГРАДИНА Бранимир Събев
ОГНЕНАТА БЕЗДНА Валентин Попов-Вотан
МЯСТОТО Денис Метев
ГРАДИНАРЯТ Елена Павлова
СПУСКАНЕ В ЛУНГХОУ Иван Величков
ТУНЕЛЪТ Коста Сивов
EЗЕРОТО Красимира Стоева
ПИСМОТО ДО ДЪГЛАС ОТ НЕГОВАТА ЛЮБИМА АГНЕС Милен Димитров
В ИМЕТО НА ИЗКУСТВОТО Милен Колев
БЕЗСМЪРТИЕТО НА ПОЛКОВНИК СЪМЪРСЕТ Мирослав Петров
NEVERMORE Нели Цветкова
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГАРВАНА Сибин Майналовски
МОРЕ НА МРАКА <Симеон Трифонов
ПОСЛЕДНА ПРЕГРЪДКА Слави Ганев
АДСКАТА ГРАДИНА Стефан Георгиев
НОЩ СРЕД НАДГРОБНИТЕ ПАМЕТНИЦИ Стефан Стефанов
ПО СЯНКАТА ОТВЪД Тео Буковски

БОНУС
БЗЗЗЗ Иван Атанасов
ОВАЛНИЯТ МЕДАЛЬОН Явор Цанев

Художник: Калин Николов
Редактор: Кети Илиева
Предпечат и оформление: Явор Цанев
ISBN 978-619-7354-09-6

Откъс от „Огнената бездна“ – разказ публикуван в сборника „ПО крилете на гарвана“ на издателство Gaiana Book & Art studio.

„Случи се така, че един мразовит декември се оказах във вилата на приятеля ми от детинство Симон Кар. Семействата ни живееха във Вирджиния къща до къща, после следвахме заедно, аз отидох в Бостън, а той остана в родния си дом. След злополучната кончина на съпругата ми се принудих да продам къщата, в която съм роден, за да покрия значителните разходи по лечението и смъртта ѝ. Навлязох в мрачен период, през който не виждах светлина и смисъла на живота си. Минаха месеци и, макар да мислех, че никога няма да забравя нежното бяло лице на Клариса, обрамчено с непокорни кичури, все по-рядко и по-рядко я сънувах. В тези случаи, когато ме навестяваше в сънищата ми, я виждах в бяла дълга дреха, с голи рамене и тънки ръце, да се движи към мен през прашна стая. Помня пода – от нерендосани дъски и покрит с дебел слой прах. Зад гърба ѝ се очертаваше прозорец, отвъд който се стелеше мрак. Усещането , че Клариса иска да ми каже нещо и затова идва, не ме напускаше по време на съня. А тягостното усещане, че нещо не е както трябва се засилваше. Потях се и се будех от кошмара. Реално нищо стряскащо нямаше в съня, но напрежението бе осезаемо. Доста често бях стискал зъби на сън толкова силна, че след като се събуждах, разтривах схванатото си чене. Внезапно сънищата спряха и започнах да живея така, както и преди. През деня на работа, преглеждайки пациенти, а вечер по срещи с приятели, забави, пътувания в провинцията. Скоро забравих сънищата, които ме мъчеха дълго време. Животът течеше с пълна сила, носейки ме по течението на щастливи запознанства. За мое щастие на една вечерна забава срещнах далечна позната, а по-късно се оказа и, че е още по-далечна моя роднина – изключително нежната и фина госпожица Торънс. Ани остана запленена от работата ми в центъра за спешна помощ, а когато един след обяд ми дойде на гости и видя пишещата машина, изпадна в детински възторг. От нейните невинни седемнадесет години сигурно изглеждах като човек постигнал всичко и в баланс със света. Това, което ми доставяше удоволствие, бяха искриците детска радост и невинност, възторг и доброта, които струяха от очите ѝ подобно на звездопад. Покрай нея се чувствах млад, изпълнен със сила и позитивност. Прекарвахме все повече и повече време заедно – танцувахме, слушахме музика, разхождахме се по брега хванати за ръка. Чувах зад гърба си злословия, но ги пусках покрай ушите си. Долових веднъж думите „безсрамен дъртак”, но какво от това. Подминах с усмивката, докато в ръката ми тлееше нежната ефирност на пръстите на Ани Торънс. Заради нея купих арфа. От малка е учила този инструмент и умееше да свири с лекота на ангел. Звуците и тоновете, мелодиите, които изтръгваше от арфата бяха вълшебни. Божествени. Когато свиреше, забравях всичко, а по-късно започнах да пиша. Думите сами нахлуваха в главата ми и аз почвах да свиря на пишещата машина, както казваше Ани. Тези вечери бяха най-хубавите ни заедно. Напуснах работа и започнах да се занимавам сериозно с писане. Успях да продам няколко стихотворения и поеми на големи бостънски вестници и да изкарам малко пари. Това ме главозамая. Знаех, че ще имам успех с перото и все по-често сядах зад машината или пред мастилницата. Карах Ани да свири и пишех. Ръкописите се трупаха, но единици успяваха да видят бял свят. Дойде разочарованието. Започнах да пия, а Ани избяга от родителите си, едва навършила осемнадесет. Заживя при мен, въпреки ежедневните идвания ту на майка ѝ, ту на баща ѝ, които не можеха да приемат нашето съжителство без брак. За какво е бракът, освен да съсипе едно прекрасно съществувание, питах ги аз. Морал! Не ме интересува моралът. Интересуват ме мигове, прекарани с любимото същество. Сладките целувки, които получавах, гледката на невинно-сините очи с дълги извити мигли и писането. Бях като обсебен от това. Пишех, пиех, любех, пиех, пишех до безкрай. Умората, обаче се натрупваше, а отчаянието от несполуките отравяше щастието ни. Често забравях дори да поздравя Ани, често забравях да я докосна, дори да ям. Докато един ден не припаднах от изтощение. Когато се свестих в тясното си легло, видях Ани седнала на клатещия се стол. Милата ми любима се беше загледала през прозореца към димящите покриви на Бостън. Забелязах за първи път изпитите ѝ страни, бледите скули, хлътналите очи с тъмни кръгове, ръцете, отпуснати безпомощно в скута. Насилих се и произнесох името ѝ. Тя се обърна стреснато и се усмихна. Сякаш стаята грейна. Въпреки слабостта си я изведох на разходка край доковете, слушахме вълните, далечните сирени на корабите, а после вечеряхме в малко кръчме с непретенциозното име „Рачешка колиба” на по чаша вино. Върнахме се у дома и се любихме, както се любехме, когато се срещнахме – страстно и с изпепеляваща жар.“

Валентин Попов – Вотан