Oct
КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА СЪНИЩА
Виктор бързаше по бул. “Витоша”. Сви по еднопосочната улица в дясно и след петдесетина метра беше пред малката кафе-книжарница. Влезе забързано. Заобиколи голяма секция и слезе по тясно стълбище. Помещението, в което се оказа, беше сумрачно. Целите стени бяха покрити с рафтовете с книги. В дъното, на маса, го чакаха още двама човека.
– Хайде, Вики, откога те чакаме? – обади се слабо русокосо момиче, което съсредоточено играеше с косата си.
– Знаете, че мразя да излизам от бърлога си – тросна се Виктор и седна.
– Само на сън обичаш да бродиш, нали – смигна възрастен мъж, облечен с вълнен панталон и сако. Брадата му беше вече прошарена, а темето олисяло, но пък очите живо наблюдаваха другите.
– Много смешно, Борисе – изръмжа Вик. – Ти все едно не предпочиташ да се ровиш в архивите и музеите…
– Момчета, успокойте се! – намеси се Вили – Трябва да изиграем правилно ходовете си.
– Права си – изръмжа Виктор и се обърна към възрастния мъж. – Какво имаме?
– Хм…и много, и нищо. От една страна знаем, че ние тримата, а сигурно и други хора, могат да влияят на собствените си сънищата, на сънищата на другите и на реалността чрез сънища. Знаем, че има нещо…
– Зло – добави Вили.
– Да, зло, което тършува из сънищата и влияе на реалността…
– Колекционира хубави сънища и ги заменя с кошмари! – категорично заяви Виктор. – За това говори моя математическия модел.
– Точно така – съгласи се Борис, – и аз смятам, че този Колекционер е еманация на злите божества от древните митологии. Само дето не знаем къде е или как изглежда.
– Всъщност – простена Вили, – някак успява да вземе хубавите сънища и ги превръща в лоша реалност. И се явява се под различни форми в моите сънища.
– Научил е за нас и нашите способности и ни смята за заплаха. Заплаха за съществуването си, за властта, която се опитва да установи.
– Как добре му пасна това – Колекционерът.
– В крайна сметка трябва да се справим с него, защото от месеци не съм спал нормално. Имам чувството, че изцежда силите ми. Постоянно е там – ту потайно скрит в ъгълчето на съня ми, ту грубо разрушаващ стените му – оплака се Борис.
– И при мен е така! – ахна Вили. Виктор само кимна.
Борис се прокашля:
– Затова трябва да се обединим. Да се свържем в сънищата си и да го открием. И да го победим в крайна сметка.
Другите двама събеседници се съгласиха и се разбраха след два дни да се съберат заедно, за да могат да заспят – физически да са близо един до друг, за да обединят по-лесно силите на сънищата си и да атакуват изненадващо.
Вили се прибра с трамвая. Мразеше потните тела, които се притискаха в нея, но не можеше да си позволи да хване такси. Не беше продала нито една картина в последните месеци, отложиха ѝ изложба в централна галерия, а наемът и сметките вървяха. Мразеше да става така и се опасяваше, че няма да е за последен път в живота ѝ. Може би в крайна сметка щеше да се наложи да се обади на баща си и да го помоли за малка сума, само докато си стъпи на краката. Но веднага отхвърли мисълта – щеше пак да ѝ натяква, че не е станала лекар. Не, това не беше вариант. Прибра се и изрита кецовете. Зашляпа боса към спалнята. Свали широката бяла тениска и я хвърли в ъгъла. Смъкна спортния сутиен и го заправи при нея. От огледалото я погледна образа на слабовато, високо, русоляво момиче с малки гърди и много лунички. Спря се за секунда и прокара ръка по шията си, очерта с показалец ключицата, а после се спусна към лявата гърда. Стисна я в шепа. Едва можеше да я изпълни. Ощипа зърното и изохка. Разкопча джинсите и ги остави да се свлекат. Обърна се с гръб към огледало и извърна глава. Докосна дупето си – малко и стегнато – може би тази част от тялото ѝ си ѝ оставаше любима. Свали бледорозовите пликчета. Отстъпи и се обърна с лице към огледалото. Плъзна поглед към плоския си стегнат корем и надолу. Докосна се. Изстена. Затвори очи. Постоя няколко минути така и съзнанието я напусна. Засънува. Защо пък да не се възползва от дарбата си?! Въпреки задачата, едва ли щеше да се изтощи, ако засънува. Втурна се към килера и извади парчета оризова хартия. Измъкна от бюрото едно тиксо и налепи цялото огледало. Обърна лампата на бюрото към огледалото и я светна. Взе палитрата и изстиска всичко останало от изтерзаните тубички. Застана пред огледалото. Светлината я обливаше, минаваше през оризовата хартия и се отразяваше в огледалото пред нея. Топна четката и се приближи – направи няколко драскулки и пак се отдръпна, за да се види. Пак се приближи и пак мацна. Това щеше да бъде най-шантавия автопортрет, който някога е рисуван.
Виктор се качи на мотора си и се прибра в апартамента си в Княжево, където го чакаше поредната му приятелка. Не я обичаше, но не можеше да се откаже от трофея, за който всички му завиждаха. Имаше да довърши един код, затова побърза да навлече удобния анцуг и седна пред монитора.
– Хей, слънце, – чу се сладникав глас – днес Мими и Светла ще ходят в Биад. Искаш ли да отидем с тях?
– Не, имам работа – тросна се Виктор.
– Уф, милооооо – Виктор успя да си представи нацупената Кети. Видя отражението ѝ в монитора, облегната на рамката на вратата. Завъртя се на геймърския си стол и я погледна. Брюнетката с пищен бюст и ярко начервени издути устни. Наистина се бе намръщила. – Няма за какво да ми се сърдиш, пиленце. Знаеш, че го правя за теб.
– А, да бе, за мен…
– Нали искаше да отидем до Малдивите за две седмици тази зима. Искам да си щастлива – Виктор стана, колкото и да не му се прекъсваше работа. Приближи се до нея и я погледна в очите. Обгърна кръста ѝ с ръка и я придърпа към себе си. Допря устни до нейните и усети колко са горещи.
– А аз,… – започна Кети – мога ли да отида с Мими и Светлето в… – езикът ѝ нахлу в устата му. Ръката ѝ се премести на чатала му и бавно започна да се движи.
Виктор се дръпна се рязко:
– Не сега! Знаеш, че когато ме възбудиш не мога да работя… Ако искаш иди с Мими и Светла.
Кети подскочи радостно, затанцува, развявайки около тялото си прозрачния дантелен халат и запляска с ръце като малко дете.
Виктор се върна на бюрото си и се вторачи в безкрайния низ от числа и знаци, които трябваше да накара да работят.
Борис вечеряше със съпругата си. И двамата мълчаха, въпреки че не гледаха телевизора.
– Къде е Максим? – попита историкът.
– Излезе с приятели.
– Търсил ли е работа?
– Не ми е казвал. Защо не го попиташ? – тонът ѝ леко се бе променил.
– Мен ме нямаше цял ден, не мога да му видя очите!
– Теб никога те няма. Цял живот си някъде – по симпозиуми, обекти, терен… Кой знае какви ги вършиш.
– Работя – вилицата на Борис изтропа в чинията.
– И след пенсия ли работиш? Така ли му казваш?
– Глупости не ми се слушат.
– Защото са истина! – викна жена му. Нейната вилица също се удари в чинията, но отскочи и падна на бялата покривка, оставяйки червено петно. – Видя ли какво направи?!
– Нищо не съм направил – Борис стана и излезе на терасата. От нея се откриваше широка гледка към панелната джунгла на Люлин. Бръкна в джоба си. Запали една цигара и се облегна на парапета. Погледна седем етажа по-надолу към паркинга. Стори му се близък. По-близък от съпругата му.
Виолета се носи над пухкави бели облачета яхнала дракон. Огромното туловище под нея не ѝ пречи да вижда под себе си, сякаш митичното същество е направено от прозрачен материал. Вижда Витоша, полето, разхвърляните квартали и дори долавя шума от интензивното движение. Въпреки че е изживяла съзнателния си живот в столицата и е запозната с всичките ѝ проблеми, от високо гледката е прекрасна. Чувства духа си приповдигнат. Смее се и кара дракона да лети все по-бързо и по-бързо и усеща горещо му тяло между краката си. Спуска си ниско над квартала си и крилете почти докосват покривите на панелките. Дава си сметка, че вече тя е и дракона и това ѝ носи неземна радост. Шумът от движението се надига постепенно, обгръща я и сякаш мазни, лепкави пръсти опипват тялото ѝ. Предишното чувство на щастие и радост е заменено моментално с погнуса и отчаяние. Същевременно иззад Стара планина размахва криле гигантски черен дракон, сякаш… Да, това не е дракон, а облаци. Вижда гръмотевиците, които браздят постоянно променящите се форми, докато нарастват и покриват всичко около нея. Оказва се в гъста, мрачна мъгла, а в ушите ѝ гърми шум от хиляди гласове. Вили се свива на гърба на дракона и трепери като малко момиченце.
Изведнъж пред нея светват с тотална пустота и първично зло две черни дупки-очи, които я поглъщат, докато пищи….
Вили се събуди потна и трепереща, стиснала чаршафа между краката си. Скача светкавично, защото усеща как белия плат се стяга около тях и пропълзява нагоре към шията ѝ, и бяга в банята. Заключва вратата и се свлича до нея.
Виктор стана и опипа празното легло до себе си. Беше се опитал да поспи без да сънува, но кошмарът го беше затиснал светкавично. Беше в БИАД, където видя Кети и приятелките ѝ да танцуват, а после да се отправят към дамската тоалетна. Някакъв тъмен тип ги бе пресрещнал и тайно им бе подал някакво пакетче, в което Виктор знаеше какво има. Изпсува на ум, защото мразеше тези боклуци, и се бе опитал да напусне заведението, но мигом се озова зад огледалото в дамската тоалетна. Не можеше да откъсне очи от Кети, Светла и Мими, които се смееха пиянски, говореха за новия охранител и мускулите му, а после направиха три магистралки и ги изшмъркаха. Виктор се опита да изкрещи, да тропа по огледалото,но гърлото му бе натъпкано с памук, а стъклото се огъваше като направено от дъвка. Видя как Кети със залитане се отправя към кабинката и с усилие се опира на стената ѝ, за да не падне. Късата ѝ рокля се вдигнала на кръста ѝ, оголвайки прашките и задника ѝ. После се свлече и главата ѝ климна настрани. Приятелките ѝ продължаваха да се смеят. Виктор продължаваше да крещи. В тоалетната влезе новия охранител – огромен, здрав като бик тип с мургава кожа и дълга коса, вързана на опашка. Приближи се до огледалото и се огледа. Засмя се на Виктор и зализа веждите си. Светла и Мими се лепнаха за него и започнаха да галят тялото му. Разкопчаха ризата му и се заиграха с копчетата на панталона. От разиграващата се перверзия Виктор не виждаше къде е Кети и дали е добре. Двете момичета вече се бяха справили с панталона. Мими смъкна с един замах слипа и членът висна тежък и огромен. Женското кикотене престана и двете протегнаха лакоми ръце. Тогава охранителят с леко движение се отърси и намигна на Виктор. Обърна се и отиде при Кети. Обхвана главата ѝ с една длан и я изправи. От ъгълчето на устата ѝ се стичаше слюнка. Виктор крещеше като обезумял и удряше с юмруци по огледалото. Охранителят със свободната си ръка хвана члена си в основата и го набута в устата на Кети. Чу се изпращяване на челюст и внезапно очите ѝ се отвориха и разшириха. Не можеше да си поеме въздух, а с подлудяваща прецизност Виктор видя как членът изпълва и гърлото, опъва кожата на шията и потъва дълбоко, деформирайки хранопровода.
Отвори очи невярващ какво се случва.
Няколко минути по-късно взе телефона и набра номер, който знаеше наизуст.
– Мисля, че е време!
– И аз съм на това мнение. Няма да чакаме до утре.
– Ще се обадя на Вили. Мисля, че ще е най-добре да се съберем у нея.
– Да, обличам и тръгвам.
– До скоро, Боби – и добави, – и се пази.
– И ти, момче!
Вили изтича и натисна копчето на домофона. После се облегна на вратата. Беше я страх. Адски много я беше страх. Но се чувстваше по-спокойна с двамата мъже. Може и да имаха шанс все пак. А и в последния ѝ кошмар, имаше нещо, което щеше да им помогне. Сигурна бе в това.
Почукването на вратата я накара да подскочи. Отвори бързо:
– Извинявайте, не ми работи звънеца.
Двамата влязоха бързо и затвориха. Вили превъртя ключа и ги погледна:
– Готови ли сте?
– По-готови няма да станем – отвърна Борис.
Малко по-късно бяха по местата си – Борис и Вили на двойна спалня, а Виктор на пода от страната на момичето. Бяха му постлали няколко одеяла, за да му е удобно.
Вили се прокашля:
– Преди да заспим, имам да ви кажа нещо. Вчера видях Колекционера!
– Наистина? Как изглежда? – седна в леглото Борис.
– Всъщност не го видях целия. Видях очите му. Черни правоъгълници, бездни, които излъчват и поглъщат мрак. И мисля, че го разпознах…
Вече и двамата мъже седяха и я гледаха очаквателно.
– Мисля, че е Света София.
– Моля? – невярващо зяпна Виктор.
– Не светицата – засмя се нервно Вили. – А тази, която се издига в центъра.
– Статуята? – със съмнение я погледна Борис.
– Да. Не знам дали самата статуя, дали нещо вселило се в нея, но – да.
– Прощавай, но ми звучи невероятно… – подхвана програмистът.
– Слушайте, цял ден се ровя из сайтове и архиви и … – Вили примижа и започна: – Виждали ли сте сградата на Министерството на отбраната? – когато и двамата кимнаха, тя продължи: – А отрязаните глави на българските владетели, вградени в нея уж за красота? А статуята на Патриарх Евтимий, на чиито тил има череп? Знаете ли, че в САЩ има статуя на Бафомет, където се събират сатанисти всяка година? А ако погледнете гърба на столевката ни, ще видите Алеко Константинов, пронизан от копие или острие. Примерите са безброй и идват от цял свят. Но нека се върна към Света София. Нима този образ ви прилича на православна светица? И на мен не. И се зарових из символиката, защото тези черни празни очи, които видях в съня си и бяха на Колекционера са точно нейните празни очни орбити. Първо, статуята е облечена в черни дрехи, символ на траур и смърт. Второ, държи погребален венец в дясната си ръка, а в лявата монети, с които се затварят очите на мъртвите. А на рамото ѝ не е кацнала сова, символ на мъдростта, а кукумявка – вестител на смъртта. А лицето ѝ – златната маска изобщо не съответства на църковния канон. Защото е погребална маска. И най-хубавото съм оставила за десерт – кухите очни ябълки, с каквито е изобразявана и Лилит в шумерската митология – символ на древно зло. Да не забравяме короната. Коя светица има корона? Защото короната е символ на власт!
Двамата мъже я гледаха онемели.
– Света София, Лилит, Колекционер, първично зло…
– Да, тя или той е издигнат там, за да властва над хората и да ги манипулира!
– Може и да си права – кимна Борис. – Но може и да не си. Така или иначе нямаме по-добра идея, така че нека се фокусираме върху твърденията ти. – Мъжът потупа ръката на момичето и се усмихна окуражително.
Изпиха минимална доза приспивателно и заспаха почти едновременно.
Буйна зеленина, исполински дървета, отрупани с плодове, пъстри птици и всякакви животни. Вили се оглежда и усеща във въздуха аромат на екзотични цветя и …мир. Усеща присъствие зад себе си и се обръща:
– Къде сме? – Борис се оглежда учуден.
– Никаква представа, но е толкова красиво и спокойно.
Въздухът започва да трепти и се появява Виктор.
– Хей, не съм очаквал, че ще ви видя голи… – после навежда глава и свенливо се прикрива.
– Не издребнявай, момче – засмива с Борис. – Усещаш ли?
– Да, всъщност се чувствам прекрасно…
– И нищо не ме боли.
– И сякаш се рея – засмива се по детски Вили и разперила ръце започва да танцува около мъжете.
– Какво ще правим сега? Нима тук в този … Едем – Борис запъва на думата – ще намерим Колекционера?
– По-скоро ми се струва, че той ще ни намери – Виктор се навежда към огромен кърваво червен цвят в крака си.
Протяга ръка и до докосва. Разнася се оглушителен писък. Дърветата свеждат клони, птиците литват и се завъртят като торнадо около тях. Животни, листа, клони, прах! Изтрещява гръм и огромна светкавица блясва за миг. Стоварва се в множеството. Тримата крещят. Настава мрак и всичко утихва. Непрогледно е. Горещо е. Огромни вълни се сриват върху тях. Давят се. Опитват се да плуват. Да поемат дъх, но е невъзможно. Засмукани са като в гигантска центруфуга, която…
Вили стене, докато се надига. Слънцето е ослепително силно, а пясъкът, под гърба ѝ, е толкова горещ, че цялата е в пришки. Оглежда се. Телата на Борис и Виктор са съвсем наблизо. Влачейки се, скимтяща от болка, се добира до тях. Търси дъх, сърдечен ритъм, нещо… Но не. Отчайващо сама е. Изправя се с мъка и се оглежда. Безбрежна пустиня. И отгоре жаркото слънце, което сипе огън и жупел, всъщност е черно. Като празна очна ябълка. Като всевиждащо око.
– Черно… слънце… – мълви Вили – черно…
Затваря очи и изтласква болката на счупеното тяло и изподраната си от мъка душа. Заспива. Буди се и вече се намира пред НДК. Фонтаните разхлаждат мехурите по тялото ѝ, а тя като разбита версия на Венера излиза из водите на фонтана, качва се с мъка по стълбите и застава под черното слънце. Очите ѝ потъват в него и осъзнава нещо, което ѝ е убягвало до момента. Нещо важно, което можеше да спаси Виктор и Борис. Тези символи на Колекционера, пръснати по цял свят, са като тумори – разсейки на злокачественото образувание, обвиващо света. Но, ако поне един от тези символи бъде заразен… Ако поне един от тях бъде компрометиран, Колекционерът ще бъде наранен. Уязвен. Короната на Света София ще падне. И може би други хора също ще прогледнат и ще се отърсят. Може би ще намери още такива надарени хора, които могат да влияят на сънищата, за да правят добро. Толкова много може би… Но първо трябва да се справи тук и сега. Скоро ще се прибере. Все някога санитарите ще я пуснат и ще си иде у дома, ще вземе боите и ще нарисува разноцветни фигури на тъмното лице на черното слънце и една огромна усмивка. До тогава…
– Не се плашете, госпожице, ще се погрижим за вас – чува глас на възрастен санитар, който я намята с чаршаф и я повежда към паркираната линейка.
В няколко тик-ток профила ще се появи кратко видео на голата луда жена, която крещи срещу сградата на НДК, но бързо ще бъде забравена. Поне до момента, когато се върне със своите бои.