окт.
БЕЗКРАЙНАТА САМОТА НА ВСЕЛЕНАТА
разказ 1 от „Мракобесини“
Казваше се Мария и имаше всичко, което една жена би искала. Гледах я как стои гола пред мен, сочи с пръстче ту тук, ту там и ми говори:
– Докторе, искам да намалим малко… това… Бенката да я махнем. Ръцете като ги вдигна… – тя вдигаше ръце и сочеше някакъв несъществуващ недостатък.
Знаех, че каквото и да пипна по тази жена с цел промяна, ще е богохулство и светотатство.
– Да, разбирам, Мария. Наистина може да се пипне малко – отвръщах и изпивах съвършенството ѝ с очи. – Имаме нова програма, която помага на пациентите да приемат промените и да се чувстват добре в кожата си. Работим на високо биотехнологично и психологическо ниво, както и в ежедневен ролеви план. Не знам дали…
Не успях да довърша. Тя се обърна към мен и втренчи дълбоките си кафяви очи в моите. Зави ми се свят. Почти незабележимо на червените ѝ устни затанцува усмивка.
– Вик, познаваме се отдавна. Бяхме съученици, по дяволите! Работили сме заедно. Искам най-доброто! Само и единствено най-доброто!
Със сигурност Мария бе единствената жена в света, която можеше да стои гола и думите ѝ да бъдат взети насериозно, изречени с този любезно-заповеден тон, без да изглежда жалка, объркана или засрамена. Сведох очи надолу:
– Разбира се, Мария. Започваме още…
– Утре! – прекъсна ме тя.
– Да – уверих я.
Малко по-късно, когато си тръгваше, ме целуна по бузата и каза:
– Довиждане, приятелю.
На всички казваше приятели, такава си беше Мария.
Попитах я веднъж, защо нарича всички така, как успява винаги да е усмихната и да излъчва позитивност. Тя ме погледна и дръпна от цигарата си:
– Защото им става гадно, Вики! Защото знаят, че са лицемери и разбират, че и аз го знам. Усмивката ми ме издава и ги съкрушава…
Доста пъти Мария бе губила работата си заради колеги, които ѝ забиваха нож в гърба, но нищо не промени гордата ѝ походка и излъчването ѝ на кралица. Не загуби достойнството и неизменното си сияение. Неотрюазима. Истинска жена.
На другия ден Мария дойде рано-рано. Посрещна ме с прегръдка и попита:
– Готов ли си за най-сложния си случай, докторе?
– Ако ти си най-сложният случай, Миме, то аз съм търговски пътник с разстройство.
Тя се разсмя и ме плесна по ръката.
– Доста неща ти показах. Доста неща, които трябва да променя.
– Не те разбирам – погледнах я и свалих очилата си, за да ги почистя. Имах отчайваща нужда да правя нещо с ръцете си.
– Ще разбереш – беше сериозна, един от редките пъти, когато топлите ѝ кафяви очи ставаха дълбоки като кратер на вулкан, на чието дъно бълбука лава.
– Ами, добре – насилих се да разведря обстановката. – Надявам се, че си си приготвила багажа, защото заминаваме. Както се разбрахме, получаваш най-доброто за пълно удовлетворение!
– Няма нужда да ми цитираш рекламата си, аз те познавам и ти се доверявам – тя ме хвана под ръка и тръгнахме към подземния паркинг.
Целият разказ само в „Мракобесини“ от Валентин Попов-Вотан
