Добре дошли в РЕАЛНОСТТА…НА УЖАСИТЕ и МИСТЕРИИТЕ

Интервю-Валентин Попов Вотан

Добре дошли в РЕАЛНОСТТА…НА УЖАСИТЕ и МИСТЕРИИТЕ или по-точно добре дошли в РЕАЛНОСТТА на остросюжетния жанр на Валентин Попов-Вотан!

Интервю на Виктория Баръмова с Валентин Попов-Вотан

Добре дошли в “Мракобесини” –

шестия поред сборник от разкази на автора, който за пореден път ни предлага различни жанрово разкази, с превес на жанра на ужасите, фантастиката и мистериите!

Ще съм честна, въпреки че честността ми ще прозвучи като безумие – преди време се чудех що за черногледство и “грешна база данни” носят авторите, творящи в остросюжетния жанр… Докато не срещнах Валентин Попов като автор, не го опознах по-отблизо като човек и не разбрах, че не съм права.

Пак преди време, лично за себе си, се чудех как се излиза извън инерцията на времето? Извън изморителната му и ежедневна борба? И мисля, че го открих…, отново благодарение на Валентин Попов, но този път на автора – Валентин Попов-Вотан.

За отговора се хванах за последните думи от разказа му МИСИЯ „НОСТАЛГИЯ“, част от сборника –

Знаеше обаче, че по един или друг начин човешкият род щеше да оцелее.

Единствено се надяваше хората да разберат посланието му

никога да не се поддават на носталгията.

Може и да греша, но от тези думи разбрах, че “Безкрайната самота на вселената” (както между впрочем е кръстен първия разказ от книгата) наднича от сърцето на Вал, който заради желанието си да не се предава на носталгията, се превръща в “скитник между световете”, в автора – скитник, който за да не се предава на носталгията

често търси “Ново бъдеще” и пише за него,

често пресъздава света като невъзможно място за живеене, чрез ужаса извежда по-крещящо недостатъците на съвременния свят,

често се връща към действителността, но и все пак не спира да напомня кои са нашите корени – все с надежда, че човешкият род ще оцелее!

Предстои тепърва да разберем дали точно тази част от общо 28-е разказа в сборника ми е дала правилния отговор, какво означава “Мракобесини”, как са събирани разказите, кое е общото в тях, защо книгата излиза чак 2 години след като е готова за печат, кой е любимият разказ на автора и кой е любимият му герой, съпреживял ли е от първо лице някоя от разказаните истории…

Здрасти, Вал,
Какво е “Мракобесини” и защо кръсти с това заглавие своя шести поред сборник с разкази?

Здрасти, Виксънче, мракобесини е това, което ме държи в напрежение от години. Това, което ме вълнува. В ограничен кръг от хора и познати съм познат и като Мрак. Мракобесини е нещо като вълненията на мрака или това, което ще го обеси (ха-ха-ха). Реших така да кръстя шестия си сборник, за да избягам от стереотипа винаги да носи заглавие на разказ. В случая не мога да отлича такъв, но пък мога да отлича това, което означава нещо за мен, това, което ми дава някаква сила и смисъл.

Бързам да те попитам защо пишеш предимно в този жанр – на остросюжетната литература? Питам те, за да ми кажеш дали съм права, че твоят тип автори, по-специално ти, творите в жанра, защото носите особена чувствителност и предпочитате да пътувате из времето, вместо да се отдадете на по-големия ужас – на делника?

Всеки автор, всеки творец е част от тази действителност на делника и го пречупва през себе си, за да го излее на хартията, на платното, в глината или в нотите си. А делникът е това, което убива твореца бавно и ежедневно. Не като Фреди Крюгер или Томас Хюит. А по-скоро като китайско мъчение – капка по капка, клетка по клетка… Докато превърне будния ум на твореца в смути от мисли за заплата, наем, заем, храна, алкохол, режийни… Не знам кой каква чувствителност носи – понякога творческите среди ме отвращават с циничното си отношение, което претендира за висок интелект и надменност над обикновените хора и живота. Понякога злостта и агресията в обикновените хора ме кара да се извръщам изцяло към литературата или музиката. Но в следващия миг пък се случва нещо хубаво и човек се завърта в центрофугата и се чуди къде е злото, кой прави зло, как да се предпази от него или, по-скоро, как да предпази близките си. В този ред на мисли няма понятие като “твоя тип автори” – те са хора, те са различни, едни са пияници, други нещастници, отказали се от смисъла на живота, трети злоупотребяват с фенската си база, четвърти експлоатират приятелите си, пети се раздават за публиката си, шести са изгубили себе си, седми търсят изход от безкрайната самота на битието, докато осми се борят за капка внимание, принизявайки се. Аз от кои съм? Аз съм от тези, които се радват на това, което правят, пишат за себе си, усещат болката, носят я в себе си, но се радват на хубавото в света. Но не преглъщам делника. Той е несправедлив.

В сборника си включил разказите “Земя без хора”, “Грешна база данни”, “Скитникът” – това ли те притеснява реално, че на земята хората ставаме все по-малко, че базата ни данни, като че изначално е заложена погрешно и че през живота минаваме “уморени”, просто слагайки “краката си един пред друг”?

Понякога си мисля, че земята без хора, ще е едно райско място. Понякога си мисля, че истинското зло сме ние – хората. И това ни е заложено в генотипа. Тогава срещам реалното добро и си казвам, че не е толкова жалко положението. Защото има истински ценни хора, смислени хора, които ежедневно правят делника малко по-светъл. А другата част са уморени. Скиталци, които просто трябва да извървят пътя си, защото не могат да променят битието и да постигнат щастието.

Кой е любимият ти разказ в сборника? Ще ти споделя, че аз имам два любими разказа – “Девширме време” и “На лов за гущери”, но имам и един разказ, който ме преследва постоянно и не мога да го забравя – “Гардеробът”. Дори планирам да изхвърля гародероба от нас, в такъв постоянен ужас ме постави с разказа си!

Доста различни разкази са ти направили впечатление. “Девширме време” е писан отдавна – в зората на “кариерата ми” за един конкурс в Чикаго, където и взе награда. Интересно ми беше да ползвам исторически податки, фолклор и хорър, може би този коктейл тогава спечели журито. “На лов за гущери” е разказ, който мислех да не включвам. Твърде е личен, твърде различен. За него не ми се говори. Докато “Гардеробът” исках да е класическа история на ужасите, която да участва в един конкурс на дамски писателски клуб “Фортуна”, където и отнесе награда. Не си изхвърляй гардероба – имаш достолепна котка, която ще е твой защитник 🙂

Какво наднича от твоя гардероб – т.е. кой е най-големият ти страх като автор и като човек?

Ха-ха-ха, това е тайна, която няма да споделя, защото всеки би могъл да се възползва от нея и да ме уязви. Шегувам се. От моя гардероб нищо не наднича. Поне не буквално. Освен ръкава на една риза. Но като човек ме е страх, че светът все повече губи своя разум, а обществото забравя какво са достойнство, чест, морал, отговорност. Като автор се ужасявам от мисълта, че големите издателства диктуват литературната мода и читателите ще започнат да кльопат само автори като И. С., М. Л. и Р. де М., ще спрат да търсят талантите, ще спрат да потъват в историите, а ще чешат първичните си емоции с фастфуд литература за простолюдие. Модните трендови, социалните мрежи, инфлуенсърите – правят такава културна боза, която отказва обикновения читател от това да експериментира и да даде шанс на редови автори. Не веднъж и дваж съм срещал в една голяма литературна група коментари от сорта, че лицето Х (известен български писател) не пише добре и повече няма да посегнат към книга от български автор. Ами не е така и това не е правилната позиция. Защото, когато отидеш в магазина и си купиш скапано сирене, ти спираш да си купуваш въпросната марка млечен продукт и пробваш друга. Или сменяш магазина. Или търсиш производител. Така е и с книгите. Качествената литература не е само в Сиела, Хеликон, Озон, Стор.бг и т.н. Хубавите книги не e задължително да са с логата на големите издателства. Обикновено фабриките за издаване на книги са с цел печелене на пари, както всеки бизнес, а книгата е продукт, функция на реклама и писателски имидж. Отдалечих се от въпроса. Но ще надникна в гардероба, за да видя какво има там 😉

А кой ти е любимият герой и донякъде виждаш ли себе си в него?

Нямам любим герой от тези, които съм създал. Всички са мои деца. И всеки от тях има частица от мен или частица от това, което аз бих искал да имам. Така им вдъхвам живот. А понякога частица от тях се загнездва в мен и ме променя. Симбиоза.

Има ли герой от твоите разкази, който непременно искаш да срещнеш и обратното, който за нищо на света не би желал да виждаш?

Искам да срещна отново героят от “На лов за гущери”, въпреки че той не се споменава там.

Когато пътуваш жанрово между световете, в кой свят би искал трайно да се застоиш – този в бъдещето, миналото или в друго време – някое чисто твое си?

Все ми се струва, че миналото е това, което ми е по-интересно и любопитно. Обичам историята и съжалявам, че не се занимавам с археология.

Има ли разказ, който си преживял от първо лице и тази лична история да те е провокирала да го напишеш? Разкажи ни малко повече, моля.

Всеки разказ е продукт на някакво парченце от пъзела, наречен реалност. Дори да е част от описание, дори да е част от рокля, от черта в характера… Някои от героите си имат прототипи или реални хора, които са ме вдъхновили. Например Мария от “Безкрайната самота на вселената”. Освен нейния образ всичко друго е фикция.

Поддаваш ли се на носталгия?

Често. Носталгията е тъга по отминалото щастие. Въпреки че и настоящето не е за изхвърляне.

Кое е общото в разказите ти в сборника “Мракобесини” – те са доста различни жанрово (макар, че както споменах, в по-голямата си част те са ужаси, фантастика и мистерия)?

Аз трудно мога да етикирам разказите си. Старая се да не робувам само на един стил и се получават разножанрови коктейли. Две са съставките, които мисля присъстват в този сборник – всеки от тях съдържа късче реализъм и всеки от тях е доволно отлежал на дъното на папката в компютъра ми. Преди се стараех да издавам сборник, когато събера определен брой разкази. Този път самия живот ми показа, че има и по-важни неща, че не е задължително сега и на момента, както и, че времето с близките е по-важно, от това да се фокусираш върху авторова реализация.

А за какво мечтаеш не само литературно?

Глобално мечтая за един мирен и справедлив свят, където всеки е полезен на себе си и на обществото. Знам, че е утопия, но пък е хубава. Мечтая дъщеря ми е да здрава, щастлива и да постигне мечтите си, да не среща лошото в живота си и да е все така чисто и слънценосно същество. Мечтая на добрите хора да се случват добри неща, а на лошите… Да, може да напиша разказ на тази тема.

Защо сборникът с разкази отлежа повече от две години преди да види бял свят? Какво се случи?

Случиха се редица семейни сътресения, епидемии, смяна на професионалната квалификация, започнах да се занимава с дизайн, започнах собствен бизнес и литературата, която създавам за удоволствие, остана на заден план.

Ще прочетем ли роман от теб някой ден? Един вид те питам по друг начин – а сега накъде?

Винаги съм отговарял, че пиша романи, че скоро… Истината е, че започвам такива, но не ми остава време и фокус, за да завърша по-силно произведение. Но наистина ми се иска преди да умра да имам и роман.

Ти си създател и на електронно списание и издателство – какви са впечатленията ти, какво се чете днес, каква е днешната читателска аудитория, какви са днешните автори?

Днешните автори са талантливи, но трудно достигат до читателите. Точно затова създадох е-списание “ЛитДизайн” – искам да приближа автори и читатели, искам да се избяга от мейнстрийма и да се обърне внимание на тези, които са в здрача, но могат да светят като факла.

Разказът носталгия завършва с думите, че ”по един или друг друг начин човешкият род щеше да оцелее”? Ще оцелее ли наистина – вярваш ли го и ако да, по кой точно начин вярваш, че ще се случи?

Наистина, за добро или лошо, ще оцелее. И вярвам, че ще е за добро. Защото, колкото и хорър да има в мен и творбите ми, смятам, че светлината на няколко човека е по-силна от жестокостта, алчността и бездарието на милиони.

Leave a Reply