„Гордост“ – Валентин Попов-Вотан

"Гордост" - Валентин Попов-Вотан

Разказът „Гордост“ на Валентин Попов-Вотан е носител на 2-о място в категория „Проза“ на международния конкурс „Българска душа на Святата земя“, Израел, 2024 г.

„Не мога да измисля нищо, което си струва да бъде написано. Защо помним очите? Защо казват, че те са прозорец към душата? Защо не бъбреците да са прозорец към душата? И очите, и далака са просто органи. Нима един орган е по-важен от друг? Сигурно. Без очи можеш да живееш, без сърце – не. И без душа можеш да живееш, но все още няма написана книга – как да се отърва от душата си. Ако очите са наистина прозорец към душата, мога ли да избода моите и така да изгубя душата си?“ Вървеше през парка, стиснал мобилния си телефон в ръка, която се потеше. „Защо помня очите ти? Какво те прави по-специална? Защо другите помнят задник, цици, пъп, а аз шибаните ти очи? С какво са по-различни?“ Крачките му бяха забързани, макар че неотиваше никъде. Не виждаше хората около него, които се разхождаха в неделния ден, не чуваше смеха на децата, не чуваше крясъците на сойките. „Очи! Очи! Очи! Мразя очите ти! Мразя очите си! Мразя да гледам! Да виждам! Да…. Да чувствам?“ Спря закован на място. Това беше връзката. Очи – чувства!

Внезапна болка изпълни вътрешностите му сякаш нажежен нож внезапно разпра корема му и затанцува, татуирайки червата му с кърваво мастило. Клекна на земята, после се свлече на колене. Чувстваше. Всяко трепване на болката. Стисна клепачи и ледена пот изби по челото му. Загуби съзнание, а няколко мига след това дебелана с тесни, тъкмокафеви очички, надянала тясна рокля изпищя, разпръсквайки трохите на хотдог, примесени с горчица и кетчуп от устата си, така че изплаши задъхващ се френски булдог, който веднага се притече да се нахрани с отбраните отпадъци.

Бавно изпълзя от мрачния тунел, в който примираше душата му. Още преди да отвори очи, светлината сякаш прогаряше ретините му.

“Ослепял съм!”, помисли си той, “Вече няма да чувствам!”. Но както лежете страхливо под чаршафите, бавно тази светлина се разтвори на молекули и изпълни съзнанието му, така че накрая изцяло го погълна в себе си и той изпита отчаяна нужда да отвори очи. Стискаше ги. Бореше се. Не искаше да вижда, не искаше да гледа, не искаше да чувства, но подтикът бе по-силен от него. Вдигна клепачи и след няколко секунди успя да различни мръсния таван на бялата стая, мръснобялото спално бельо, металния гардероб, очуканата мивка, бледосивата олющена врата и ням телевизор, висящ от ъгъла като паяк, дебнещ жертвата си.

Вратата се отвори рязко, така че подскочи.

– О, кой се е събудил?! – меден гласец, звънтящ като птичи песни край река изпълни стаята. Заедно с него нахлу и ухание на дъвка, мента, лавандула и още някакви съставки. – Направо сте чудесен, докторе, знаех си, че ще се справите! Вие сте гордостта на тази болница!

Отвори внимателно очи. Пърхащото и бъбриво същество изплува в полезрението му и го накара да се задъха. Без съмнение беше в болница и то в държавна, както си личеше по всичко, но тази сестра, която се носеше кокетно и прелъстително около застаряваш лекар с пожълтяла от никотин брада, беше първокласна. Небесно сините ѝ очи, обрамчени от най-дългите, черни и извити мигли, които беше виждал някога – сякаш омагьосваха. Опита дори да се поизправи, за да изглежда… по-мъжествен? По-интересен? По-силен?

Докторът се приближи мълчаливо и заразглежда някакви листа.

– Добре ли съм?

Сепнат, човекът с бяла престилка, намести очилата си, така че да може да погледне над тях.

– Апендикс вече нямате – съобщи сестрата важно и се наведе да пооправи завивката му, докато поклащаше бюст пред погледа му.

– Имал съм апандисит?

– Хммм – измърмори докторът – ще ви изпишем скоро.

– Наистина ли?

– Защо не? – намеси се отново палавата сестра.

– За да имам време да те сънувам – отвърна той и затвори очи.

– Грубиян – долетя до слуха му.

– Така ми казват понякога – и после заспа.

Събуди се от викове и сепнат се надигна. Болничната стая си беше все същата, но от коридора нахлуваше шумотевица.

– … и сам Аз ще сляза да ви съдя….

– Махайте я оттук! – някой изкряска.

– …защото Содом и Гомор ще горят във вечния огън…

– Ти ще гориш, вещице!

– …и само с кръв ще изкупите…

– Охраната спи ли? Защо са я пуснали.

– ОХРАНА! ОХРАНА!

Тропот, неразбираеми крясъци и после тишина.

Надигна се и се приближи до прозореца и погледна. Видя как от входа излизат двама с черни униформи, влачейки, дърпайки и бутайки някаква дрипава жена с мръсна коса, която дори през затворения прозорец се чуваше, как крещи.

– Господ ще ви съди, изедници! Бог ще ви накаже за делата! Проклети да сте.

Върна се до леглото, защото му се виеше свят.

– Тая редовно се промъква тук.

Подскочи. Не беше забелязал, че на съседното легло има човек. И нищо чудно. Лицето му беше с опъната восъчна кожа, която покриваше черепа и челюстите, така че приличаше по-скоро на скелет, отколкото на живо същество.

– Кой си ти?

– Името ми ли?

Замълча.

– Кривеч се казвам.

– Странно име.

– Едва ли го чувам за пръв път, така че можеше да си спестиш забележката.

Помълчаха.

– А ти как се казваш?

– Какво значение има някакво име. Без това не го избираме ние.

Другият се замисли.

– Прав си, няма значение дали имаш име или пореден номер. Едва ли си значим.

– Защо мислиш така? – прозвуча по-обидено, отколкото се надяваше.

– Нямаше да си в държавна болница в ролята на цица.

– Моля?

– Да, ти си цицата на болницата. Още малко.

– Глупости говориш.

– Ами от такова нещо, от което се смучат пари, се нарича цица. Цицат държавата, а ти си цицата.

– Имах възпален апендикс…

– Имал си дръжки.

– …и са ме оперирали…

– Само, за да източат парички. Затова и те държат толкова време. Здравна пътека му се вика.

– … и скоро ще ме изпишат.

– Надявай се! – тросна се Кривеч. Зелените му очи се въртяха неспокойно във всички посоки като на хамелион.

– Докторът каза, че съм по-добре.

– И по-добре, че си по-добре, че още не се знае какво ще ти изрежат, касапите, за да вземат някой лев отгоре.

– Ти луд ли си? Те са дали клетва.

– Хипократ би се изкопал от гроба сам, ако знаеше как се бършат с тая клетва, боклуците.

– Не говори така, това е благородна професия.

– Говориш глупости. Всеки месец съм тук за две седмици. Мислиш ли, че ми помагат?! Не, – разгневи се Кривеч – не ми помагат, а ме доразболяват. Съсипват ме само и само да идвам и да точат кинти от липсата ми на здраве. Нима ти изглеждам добре… – той се надигна и събеседникът му се уплаши. Ръцете бяха само кости, сухожилия и кожа, която бе цялата в язви, които кървяха и гноясваха.

– Добре ли ти изглеждам, копеленце?! – изкрещя Кривеч. – Искаш да си ходиш, защото си здрав! Ставай и заминавай, защото ще станеш като мен, а за мен е късно. Не мога да избягам, не мога да се покрия от тези демони с бели престилки, мамичката им. Не мога. А такива като теб – задъхано продължи, – млади и здрави, можете да се спасите, ама сте кухи бидони и не осъзнавате нищо.

Кривеч се отпусна уморен от гневния си изблик. Пот бе избила по челото му и едва дишаше. Хриптеше сякаш дъвчеш тунквана вафла. Очните му ябълки се въртяха бясно под затворените клепачи и дъвчеше езика си.

Повече не си проговориха. А през нощта избяга. Остави апендикса си в болницата, облече мръсните си дрехи и се измъкна посред нощ като крадец.

Върна се на работа, колкото да си подаде молбата за напускане. Двадесет години от живота си задраска с тази молба. Но вече не можеше да живее така. Използван от алчните си шефове, които смучеха живота му със сламки, за да обезпечат своя личен стандарт на живот – охолство. Не веднъж ги беше сънувал – угоени свини, навлекли скъпи костюми, но овъргаляни в кръв, черва и вътрешности, със златни пръстени на копитата си, изковани от подлост и завист, със слънчеви очила на зурлите си, които струваха, колкото годишната му заплата, че и отгоре. Свинете се излежаваха на пясъчен плаж, от който се подаваха кривите ръце на техните служители. Не, служители, а роби. Ръцете се гърчеха и опитваха да се докопат до свинете, а откъснат парче скъпоценен плат или, дай Боже, пръстен, и частица от помията, която се сервираше в диамантени чинии от голи сервитьорки. А ако в болницата не са го оперирали? Ако наистина не е имал нужда от тази операция, а поредните свинчуги са се хранели от него. Ако тези сламки и тръбички са били, за да източат негово имане, неговия живот, за да им служи, за да повишат стандарта си за живот за негова сметка.

Сънуваше ги всяка нощ – ту бяха на този плаж, ту бяха в шикозни заведения, ту в луксозни бардаци с пет-звездни курви. Това ли искаше и той, си мислеше понякога. Нима петзвездните проститутки, не бяха онези курви, които срещаше на магистралата, когато шофираше? Да, едните изглеждаха лъскави и красиви, сияйни, а другите употребени и захабени, но в своята същност, дълбоко в себе си, и двата вида бяха евтин боклук, който не си струва. Какво ли си струва в този свят на скъпа реклама?

Подаде молбата си и му олекна. Излезе с гордо вдигната глава и … се спъна. Плочките на тротоара се бяха надигнали така, сякаш искаха да го спънат. Като ръцете от съня му. Запази равновесие и се усмихна, защото си спомни плешивите глави на колегите си, наведени над ежедневната работа, перхидролените колежки, облекли впити костюмчета, опитвайки се да заприличат на луксозни курви, за да се харесат на шефовете и да се облажат от свещената помия. Алчни и безскрупулни. Една такава му беше отнела повишението преди две години. Но сега им показа, че сам си е шеф. Сам! Завиждаше ли им? Сигурно. Често си бе мислил, че ако се беше родил в женско тяло, щеше да е голяма кучка. И курва. Щеше да използва циците си и половия си орган, за да се издигне и да си осигури лукс. Но сега се замисли, защо? Какво би постигнал с това? Лесно съществуване. И безсмислено.

Вървеше, а есента настъпваше заедно със стъпките му. Отекваше в улуците и ги задръстваше с листа, пълнеше локвите и плискаше хората. Бръкна в джоба си и напипа банкнота. Столевка. Днес ще се живее. Отправи се към заведението, край което минаваше често на път за работа. Беше от онези заведения, в които покривките са бели, а сервитьорите възрастни господа с униформи – колосани ризи и кърпи през ръката, а подносите, които държаха професионално, бяха от чисто сребро.

Изкачи стълбите и влезе.

– Добър ден.

– Добър ден. Бих искал да обядвам.

– Нямаме свободни маси.

Погледна покрай рамото на служителят, който го посрещна. Всички маси бяха празни.

– Как така? Няма никой?

– Запазени са за събитие.

– Хм…

– Елате утре, господине.

Охранител се приближи недвусмислено, присвил жълтеникави очи и събрал пестници в юмруци.

Обърна се да излезе и тогава видя отражението си в стъклената врата. Захабен костюм, мръсни обувки, рошава коса и небръснато лице.

– Мамка ви! – изкрещя ядосано, когато осъзна, че не е достоен за шибаното им заведение.

Извъртя се и заби юмрук в брадата на охраната. Ръката го заболя. И мястото на операцията. После усети връхлитащата мускулеста маса, която го помете и изхвърли на улицата без почти никакво усилие. Търколи се по стълбите и падна по корем в една кална локва.

– Боклуци! Нещастници! Да пукнете дано! Всичките! Шибаняци!

Изправи се и със клатушкане се отправи към спирката.

Вратата на апартамента му беше открехната. Влезе предпазливо и се провикна:

– Хей, има ли някой?

Отвърна му тишина.

– Хей, ако си дошъл да крадеш, да знаеш, че съм въоръжен.

Някъде по горните етажи се хлопна вратата на асансьора.

Огледа коридора. Светна предпазливо в хола, а после и в спалнята. Нямаше никого. Върна се и затвори внимателно входната врата и завъртя ключа. После сложи и веригата. Извади стоте лева от джоба си и ги сложи на масата, за да изсъхнат.

Легна в кревата, както беше с дрехи и обувки.

– Накъде сега? Какво да прави с безсмисления си живот? Какво да прави със жалкото си съществуване? Без работа, без доходи, без семейство и без приятели. Как щеше да осигури съществуването си и да постигне … Какво? Стана и си сипа от едно пластмасово шише домашна ракия. Изпи я на екс и отново напълни чашата. Какво искаше всъщност? Да е значим, да е богат, да има много приятели, да пътува по света, да има много жени, да има семейство и деца? Какво точно искаше? Този живот, който живееха шефовете му ли? Наистина ли това желаеше? Или искаше един справедлив свят, в който парите не са от значение, в който това да правиш добро е по-важно от това какви дрехи носиш, в който душата е по-важна от това дали си дебел и плешив и жените те ценят, заради вътрешните ти качества, а не заради вида ти? “Да се еба у философа!”, напсува се и отново надигна чашата, която бе напълнил за трети път. Как можеше да постигне всичко това? Не можеше да промени устройството на света, а искаше. Всъщност това точно искаше. Един по-добър и по-справедлив свят. Като онзи в детството му. Тогава бе щастлив за последно. Спомни си и се усмихна. А после заплака. Нямаше изход от живота. Нямаше начин да може да промени това, което не му харесваше. Да, можеше да се амбицира, да си намери платена работа, да отиде в Дубай, да се снима на най-високата сграда, да лежи на Карибите, да си купи iphone, да си купи среден клас кола, да има нощ или две с някоя платена красавица, дори да си намери скромна и приятна съпруга, да имат деца и …. Искаше ли децата му да живеят в този свят на хищници? Какъв бе смисълът и изходът?

Тогава засия. Спомни си, когато кандидатстваше за работата, която тази сутрин напусна, му искаха автобиография и мотивационно писмо. То го бе затруднило най-много. А сега търсеше нова реалност за себе си. За своята гордост, която плачеше за значимост. Затова щеше да напише мотивационно писмо до себе си. Гаврътна поредната ракия и отиде в килера. Рови дълго, докато намери въжето за теглене, което бе прибрал от багажника на колата си, когато я предаде за скрап, защото не ставаше повече за нищо. Едно ярко жълто, здраво въже. Точно такава мотивация му трябваше. Свали лампата от хола и от тавана остана да виси само здравата кукичка. Закачи единия край на въжето за нея, а на другия край направи примка. Сложи табуретка и се качи на нея. Преметна примката на врата си и премери дължината. Перфектно.

– Това е идеалната мотивация за едно ново начало! – усмихна се и гордо ритна табуретката.

Свидетелите на мотивацията му не мигаха. Очите на дебеланата, медицинската сестра, на Кривеч, на охранителя и на единия от шефовете му, поставени в кръгъл аквариум, бил някога дом на златна рибка (не изпълняваща желания), се взираха в люлеещото се тяло студено и безчувствено.

Leave a Reply

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]