„Куфар на цветя“ – Валентин Попов-Вотан

"Куфар на цветя" - Валентин Попов-Вотан

Скоро ме попитаха на лично съобщение в една от социалните мрежи дали имам подходящ разказ за Св. Валентин. Факт е, че тази импресия е най-близо до това, което хората (не) си представят.

„Куфар на цветя“ – Валентин Попов-Вотан

Вървеше унесен след края на работния ден. Всичко около него мълчеше в самодоволството от безсмисленото си съществуване. Видимият и невидимия свят се бяха прегърнали в перфектния кръг на Ин и Ян, търсейки опора един в друг. Уханието на липите бе миналогодишен спомен, а дъждът правеше от лятото само помен с дъх на черешова Задушница. Мъртвите лежаха, надяваше се се, спокойно, докато живите се лутаха и бореха за глътка задушаваш въздух, който прогаряше дробовете и ги захвърляше на бунището на отчаянието, където горяха вечните огньове на болката и омразата.

„Куфар на цветя“ – Валентин Попов-Вотан

Разминаваше се с усмихнати хора – тъжни под своите маски, подминаваше просяци, щастливи в своята беда, зад него оставаха изкуствени лица, декорирани от скалпели, а товарът му тежеше, превиваше го и сякаш му нашепваше “Гледай към земята, тя ще отвори недра, за да те приеме такъв какъвто си. Не гледай към небето, то е за птиците и ангелите. Гледай към Земята – тя обича всички безпрекословно, защото е истинската майка на целия човешки род!”.

Вървеше и гледаше хората, гледаше зелените дървета, чиито цвят започваше да избледнява, вдишваше с болка ароматите, които се разнасяха наоколо, вдишваше с радост вонята от кофите за боклук, които се разлагаха като тела, пропити с разяждащ егоизъм и в главата му се лутаха мисли, досущ като вълнисти папагалчета, затворени в кафез. Искаше да ги пусне, да ги излее във водите на непокорния вятър, но вратичката заяждаше и колкото и да се опитваше, не успяваше да я отвори.

„Куфар на цветя“ – Валентин Попов-Вотан

Неусетно стигна до метростанцията и се спусна по стълбите, надявайки маска. Харесваше му да крие грозното си лице зад нея, така се чувстваше малко по-сигурен, малко по-спокоен, малко по-истински, малко по-плътен. Точно като част от безличната тълпа, която бушуваше около него. Напомняше му за онова море и онези лазурни вълни, които преди десетилетия се опитаха да го обвият и принесат в дар на Посейдон и неговата свита морски обитатели.

Тогава, в един вълшебен миг, сякаш слънчев лъч заигра и си проби път през миглите му, за да го ослепи с яркостта си.

Тя вървеше бавно, помъкнала видимо тежък куфар. Прекрасен куфар – целият в жълти, червени и лилави цветя, които може да гледаш сякаш е произведение на изкуството и да се чудиш дали цветята са еднакви (въпреки че го знаеш), да търсиш разликите между две уж видимо еднакви цветове и да потънеш в тази поляна, разкъсваща сивотата на метрото.

„Куфар на цветя“ – Валентин Попов-Вотан

Настигна я точно там, където започваха стълбите към метростанция Национален дворец на културата I. Косата ѝ беше червена, тъмна като узрели череши, а очите сини като спокойно, лазурно море в слънчев ясен ден, бяха леко подчертани с черен молив и обрамчени с гъсти и дълги, черни мигли. А устните…ех, устните бяха истински. Или поне така ги видя в съзнанието си, защото се криеха зад маска. И забравил цялото си притеснение при среща с непознат, захвърлил цялата си интровертност на линията на влака, спря до нея:

– Искате ли да ви помогна с куфара? – попита я. Звучеше нелепо. В такива ситуации всичко звучи нелепо и нещастно.

– Да, не бих отказала помощ – отвърна му тя, а гласът ѝ прозвъня като славеева песен в ранна утрин, когато росата се къпе в слънчевите лъчи.

– Няма проблем – усмихна се зад маската.

Куфарът! Докосна тази пролетна поляна, изпъстрена с цветя, която физически не тежеше изобщо. Двадесетина стъпала и бяха долу.

– Благодаря – погледна го тя, колкото да го залее до удавяне в онзи магически лазур, който струеше от очите ѝ.

А после влакът ѝ дойде – тя в една посока, той в друга. Но искрица топлина, зрънце надежда, че случайностите понякога са за добро, останаха в него и той ги приюти и се опита да ги опитоми, за да намерят дом в сърцето му.

И ще се случи, може би, някой ден, не знаеше кога, ще се случи, въпреки всички несгоди и несбъдвания, въпреки пустошта, която отглеждаш; може би, кой знае, тази искрица и това зрънце ще покълнат, за да израсне оазис или просто, за да красят гроба му.

Leave a Reply

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]