„Родилно отделение“ – Валентин Попов-Вотан

Родилно отделение - Валентин Попов-Вотан

„Родилно отделение“ – Валентин Попов-Вотан

18+. Тази история съдържа елементи на ужаси и насилие!

Дежурството започна, както всяка вечер. Лора се преоблече, върза косата си на стегнат кок, сложи шапката с червен кръст и открехна прозореца. Запали цигара и с удоволствие всмука дима. Виждаше целия свят на квадратчета, заради решетките. Сивите сгради, схлупеното отровно лилаво небе, предвещаващо студена нощ, отмиращия трафик. Умореното ѝ тяло я болеше. Даваше извънредни дежурства, защото имаше нужда от допълнителни пари. Животът бе поскъпнал, въпреки своите ограничения. В началото приемаше с насмешка заплашителните новини за по-висока смъртност, за по-голяма заболеваемост, но сега, няколко месеца по-късно, в родилното отделение тя и още една възрастна нейна колежка, бяха останали единствените сестри. Повече от половината ѝ колеги ги нямаше. Някои напуснаха, други заболяха и починаха. Родилките бяха намалели, но все пак имаше. Тъжно и жалко беше да гледаш изнурените им и изтерзани тела под завивките, сухите им провиснали гърди, които новородените хапеха беззъбо в непреодолим инстинктивен глад.

Мляко!

Мляко!

Бронирани линейки докарваха бъдещите майки в укрепената като затвор болница, до която само служители имаха достъп. А пред сградата се трупаха групички бащи, които не знаеха да се радват или не, дали ще видят децата и съпругите си или не.

„Родилно отделение“ – Валентин Попов-Вотан

Лора изхвърли фаса през прозореца. Отделни квартали горяха, дори и тук, в центъра. От няколко кофи се издигаше задушлив, черен дим.

Затвори прозореца и дочу през открехнатата врата далечен плач. Приближи се до масата и вдигна листа, на който бяха разпечатани имената на пациентите. Седемнадесет жени и дванадесет бебета, от които девет момчета и три момичета. Баба ѝ казваше, че когато започнат да се раждат повече момчета, ще има война.

Лора остави листа и тръгна да излиза. Беше спокойна. Нямаше промяна в пациентите. Нямаше новоприети или изписани. Тръгна по коридора, за да ги обиколи на бързо. Помаха на доктор Иванов, който както винаги седеше в удобния си стол, изпружил крака. Сестрата на кабинета му лежеше на кушетката. По-натам по коридора подмина студента по медицина, който се бе облегнал на пожарогасителя и пое дъх, за да изпъкнат повече гърдите ѝ и леко завъртя дупе. Симпатяга беше. Не би имала нищо против да усети младежките му ръце по цялото си тяло.

„Родилно отделение“ – Валентин Попов-Вотан

Стори ѝ се, че Мирослав и намигна, но можеше и да се бърка.

Натисна дръжката и влезе в първата стая, в която имаше три легла. Две от тях бяха заети. Жените лежаха в откровено неприлични пози, а дечицата бяха захапали сухите, покафенели зърна.

– Здравейте, момичета, как сте днес? – бодро ги поздрави сестра Лора, както я знаеха всички.

Никой не ѝ отговори. Едното бебе изхриптя глухо.

– Я, какво си ми приказливо – тя се приближи и се наведе към него. Прекрасно. Всичко му беше наред с изключение…

Лора отскочи назад като опарена.

Вратата се хлопна зад нея и тя опря гръб на нея като дишаше тежко. За малко. За малко!

Вдигна пред устата и носа си маската и с трепереща ръка натисна бравата. Влезе си се приближи към бебето. Да! Нямаше съмнение. Шевовете на ноздрите се бяха скъсали. Копеленцето дишаше и пръскаше зараза. Лора замахна с юмрук и размаза синьо-лилавото личице.

Така беше по-добре. Доволна от себе си, от своята решителност и всеотдайност, поглади престилката си и отново излезе. Този път с достойнство и гордост.

– Доктор Сергеев ще ме похвали–усмивка играеше на ъгълчета на устните ѝ.

Но все пак реши да бъде по-внимателна в последващите обиколки. Не се знаеше нищо. Същите пациенти, същите колеги, но изненади винаги имаше.

– Рисковете на професията.

Върна се в стаята на дежурните и си сипа едно малко уиски. Последното от бутилката, която доволен баща ѝ беше подарил. Вдигна стационарния телефон, за да се обади на регистратурата, но там никой не вдигна. Както винаги, оная шафрантия–Дора Пелтекова се натискаше с приятеля си в ъгъла сигурно. Кучка! Тръсна глава и се обади на денонощния магазин до клиниката: “Едно шише уиски, две пакетчета фъстъци и дъвки”. После вдигна крака и се протегна. Затвори очи.

„Родилно отделение“ – Валентин Попов-Вотан

Лампите в болницата на бул. “Г.М. Димитров” премигнаха за последно. Тъмнината нахлу рязко, водена от нощта и покри всичко в непрогледност. Дори аварийното осветление беше изгаснало. Заедно с мрака, навсякъде се провлачи и тишината. Лора отвори очи. Нещо нередно се случваше по време на нейното дежурство. Главата я болеше–дали от уискито, дали от това, че от месеци не можеше да нагоди режима си на работа, на бодърстване и сън. Стана и тръгна към вратата.

– Мамка ти!–блъсна се в бюрото.

Успя да излезе в коридора. Погледна наляво, а после надясно със същия успех. Тъмнина. Непрогледна. За момент се уплаши, да не би да е пила алкохол менте.

– Ха!–възклицанието ѝ отекна в коридора. Бръкна в джоба на престилката си и извади смартфона си. Натисна страничното копче, за да го активира и екрана светна.

Не беше сляпа. Отдъхна си и обърна светлината напред. Тръгна уверено. 4% батерия. Тогава чу звука от стаята на новородените. Съскане и дращене. Все едно две сухи хартии се търкат една в друга. Лора тръгна натам, въпреки че…. Да, издайнически капчици пот избиха по тила ѝ. Косъмчетата на ръцете ѝ бяха настръхнали. Не би трябвало да се чува шум, не би трябвало да има …живот?! Сестрата хвана дръжката на вратата и я натисна бавно. С другата ръка държеше телефона си с екран наред.

3% батерия я деляха от пълния мрак.

В началото не видя и не чу нищо. Легълцата бяха във вида, в който ги бе оставила при последната обиколка. Тогава чу отново онзи звук и вдигна високо ръката, с която държеше апарата. Малкото телце на новородено се гърчеше на пода. Някак бе успяло да се извърти и да тупне, а сега пълзеше в резултат на конвулсии и неволеви движения. Лора се усмихна. Червилото ѝ бе размазано. Добре, че нямаше лекар на близо, който да се погнуси от нея. Приближи се до гърчещото се тяло и стовари подметката на чехлите си върху малкия череп. Пръсна се със звук на строшен орех, а червеи и гъсеници плъзнаха около краката ѝ. Лора лакомо се наведе и започна да ги събира в шепа и да яде. Сухото телце остана да лежи зад нея, когато тя утоли глада си и излезе. Нямаше кръв, нямаше нищо освен прах от мумифицираното тяло.

В коридора Лора облиза пръсти. Фермата ѝ работеше за нея. Щеше да я спаси. Загаси телефона си и тръгна пипнешком, докато стигна до доктор Сергеев. Мумията му бе станала твърде крехка, но той беше една от първите ѝ ниви, които даваха богат урожай. Щеше да я запази още малко. Прокара длан по дюкяна му и се изхили, когато не усети нищо.

После тръгна към регистратурата. Трябваше да се увери, че всички решетки са спуснати, че протокола за сигурност в условия на пандемия е спазен и никой няма да дойде да я спаси, за да я изложи на риск.

Рязко през прозорците нахлу светлина и обля ослепително всичко в болницата. Чуха се перки на хеликоптери, викове. Лора прикри очи с длани и клекна. Не искаше да я застрелят или да я изведат. Запълзя по студения теракот и чак когато стигна ъгъла се облегна на стената и отдъхна. Тогава видя фигурите. Неестествено големи и заели цялото пространство пред нея. С раздърпани болнични дрехи, с разкъсани пижами, с разбити глави или откъснати ръце. Те стояха и я гледаха. Взираха се в нея!

– Не-е-е-е!–Лора се втурна назад по посока на стаята на сестрите. Спъна се в нещо меко и падна. Косата ѝ падна пред очите. Усети болка в крака. Влаченото на десетки крака достигна до замъгленото от удара съзнание, което се избистри в момента, когато няколко беззъби детски усти се впиха в кожата ѝ.

Тя изкрещя и се опита да стане, но мъртвите телца на новородените я затискаха надолу, а тътрещите се крака на мъртвите им майки се приближаваха. Нима това щеше да е краят на нейното ново начало? На нейния план за оцеляване?

Взривът разтърси сградата. Нахлуха специални части. Сирена на линейка изпълни безсъзнанието ѝ.

Край!

Завесата бе скъсана.

Лора отвори очи. Толкова месеци бе оцеляла без да се разболее, а сега тези спасители я обричаха на страдание. Опита се да седне и с изненада разбра, че не може. Кожени колани държаха китките и глезените ѝ.

Leave a Reply

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]