юли
Разказът е вдъхновен от “След чумата” на Габриела Плочева
Болестта дойде внезапно и бързо се разпространи. Доказа за няколко седмици, че научния напредък е безсилен пред изобретателността на природата. Разкъса млади и здрави хора, превръщайки ги за часове в отпаднали биологични единици, а след няколко дни единствено купчините пръст им даваха утеха. Възрастните и болните си отиваха още по-бързо. Медицината и фармацията само констатираха симптоми, евентуално лечение, което в изключително редки случаи даваше резултат. Зимата превърна в черно гробище града. Грубо сковани от отслабнали ръце кръстове върху купчини пръст изпъстряха междублокови пространства, паркове, алеи, изобщо всяко място, на което можеше да се копае. Погребани бяха всички късметлии, защото следващите бяха просто изгаряни, а когато и дърветата свършиха… Вонята на мърша се превърна в непрестанен спътник на оцелелите отчаяно упорити жители. Някогашния многомилионен град се превърна в постмодернистична скулптура на човешката гордост, внезапно отрезвена от собствената си незначителност.
Страдание, глад и икономика в кома дооцветяваха безнадеждното положение, а единици имаха шанс да се доберат до хуманитарна помощ, която дори и за тях бе твърде оскъдна.
Поредната сутрин, в която Лора и Виктор, изпълзяха от разбития и разграбен блок, ги посрещна със сиво, натежало от тонове вода небе. Двете деца приличаха по-скоро на мръсни плъхове пълзели из отходния канал, отколкото на човешки същества. Цяло чудо бе, че изтерзаните им тела все още ги слушаха. Гладът – същински лешояд – бе откъснал месата и мускулите им и те подобно на скелети пропълзяха в отчаяна надежда да намерят нещичко за хапване. Дори мъртъв гълъб щеше да им свърши работа. В изминалите седмици бяха вкусвали всякакви деликатеси, така че нищо не би могло да ги отврати. Изглеждаха няколко години по-малки отколкото реално бяха, но не това беше важното. А оцеляването. Изправиха се несигурно на крачетата си и тръгнаха. Оглеждаха внимателно земята, в търсене на плячка. Подминаха разбитите коли на паркинга. Отдавна не бе останало нищо за консумация.
– Чу ли? – спря внезапно Виктор.
– А? – не разбра кака му и продължи да се влачи безсилно.
– Двигател.
– Двигател?! – неразбиращо го погледна най-после.
– Да! Там! – посочи момчето и рязко тръгна по посока.
– Чакай ме … – Лора беше в по-лошо състояние и не можеше да го следва, въпреки че и той едва-едва да вървеше.
– Идвай! – протегна ръка към нея Виктор. И наистина сякаш и Лора чу боботещия шум на автомобил или…камион.
– Това да ли не е? – едва каза тя през накъсаното си дишане.
– Какво друго да е?! Невъзможно е да е друго освен доставка!
– А, ако не е?
– Трябва да проверим! Децата завиха зад ъгъла на блока, а звукът се чуваше от все по-близо.
– Давай, давай, по-бързо – Виктор се опита да затича, но се спъна и да падна. Лора, която бе зад него не успя да спре на време, се строполи върху него.
– А-а-а-а-а! – изкрещя братчето ѝ, когато кокалестото коляно се заби в лицето му.
– Ставай, не сега! Да не го изпуснем! – прилив на сили ѝ даде възможността да се изправи и да дръпне окървавеното момче.
Eдва направиха няколко крачки и спряха. Тишина. Двигателят не се чуваше. Беше изчезнал като мираж. Слухова халюцинация или мозъкът им от глад вече бе станал на аморфна пихтиеста маса?!
Двете деца се втурнаха, доколкото им позволяваха силите и състоянието. Добраха се до ъгъла на панелния сив динозавър. Обикновено бяха предпазливи – промъкваха се, надничаха внимателно и се прокрадваха, защото след Епидемията територията на града изобилстваше от вандали. Банди обикаляха и грабеха всичко, което би могло да послужи. И без колебание убиваха и насилваха окрилени от беззаконието. Но днес, окрилени от надеждата, че ще получат храна и подтиквани от хищен глад, впил нокти и зъби в стомасите им, непредпазливо се показаха иззад ъгъла.
Там блестеше най-чисто белия хладилен камион, който някога бяха виждали. Погледите им се спряха на страничната част от каросерията, на която с червени букви беше изписано “Хуманитарна помощ”. Усмивки изгряха на детските личица и те се спуснаха към машината. Приближиха се, надавайки радостни възгласи, звучащи повече като скимтене на ранено животно. От задната част на камиона се чу шум и се показа човек. Беше облечен с бял скафандър и шлем, иззад който едва се виждаха очите му. Когато видя децата той разпери ръце и от говорителите на костюма му се чу металически глас:
– О-о-о, здравейте, малките ми! Радвам се да ви видя. Децата се хвърлиха в обятията му, разтреперани от вълнение и радост, че са спасени. Той ги прегърна тромаво.
– Спокойно, милички, всичко ще е наред, всичко ще се нареди.
Хвана ги за ръце и заведе до задната част на камиона. Двете крила на вратите се отвориха и се показа втори човек, облечен по-същия начин.
– Хей, имаме късмет, а – металически каза другия човек.
– Да, – чу се хриптене и пращене от високоговорителя, което беше смях – добър улов.
После се обърна към децата и ги побутна към камиона.
– Хайде, хайде, влизайте, нали това искахте?
Лора и Виктор стояха като вкаменени. Всичко в тях се беше стегнало и те не можеха да помръднат. След екзалтираната радост сякаш бяха попаднали след замръзнал сняг, който ги сковаваше в лапите си. Не само, защото това бе хладилен камион, чиито мраз изпълзяваше след отварянето на вратите. А и заради това, че пред очите им се разкри вътрешността на “Хуманитарната помощ” – редици с куки, от които висяха тела на хора. Тази хуманитарна помощ не беше за тях!
Лора изпищя, когато вторият мъж я повдигна и куката се заби в гърба ѝ. Виктор изгуби съзнание и не усети болката.