ное.
Астрид Линдгрен – 114 години вълшебства
На 14 ноември 1907 година е родена Астрид Линдгрен. Едва ли има човек, който не е чувал името на шведската писателка, авторка на “Пипи Дългото чорапче”, “Децата от Шумотевица”, “Лота”, “Карлсон”, “Емил от Льонеберя” и още много други вълшебни приказни истории.
За Астрид Линдгрен
Астрид е родена в Няс, близо до Винербю, Смоланд, Швеция, а ако тази информация Ви е позната, значи сте запознати с творчеството ѝ, защото много от книгите ѝ се основават на нейните детски спомени. Бащата на Астрид е Самюел Ериксон, а майката Хана Йонсън. В семейството ѝ има още три деца – две момичета и едно момче – Гунар Ериксон, който става член на шведския парламент.
Астрид завършва училище във Вимербю и започва работа в местния вестник, където по-късно забременява от главния редактор, който е женен. Сами разбирате, че в онези години едва ли се е гледало с добро на това и въпреки че редакторът ѝ предлага брак, Астрид отказва и заминава за столицата Стокхолм. Там се обучава, за да започне работа като машинописка и стенограф. Междувременно отива до Копенхаген, за да роди сина си Ларс и го оставя в приемно семейство. Работата ѝ е ниско платена, но Астрид пътува с влака почти всеки уикенд до Копенхаген, за да види сина си и прекара колкото се може повече време с него. Успява и да спести малко пари, за да върне Ларс у дома, където го оставя на грижите на родителите си, докато се устрои в Стокхолм.
Астрид започва работа в Кралския автомобилен клуб като секретарка през 1928 година, а през 1931 се омъжва за шефа си Стуре Линдгрен, който разтрогва брака си заради любовта си към нея. През 1934 година Астрид ражда второто си дете – Карин. Пипи Дългото чорапче е измислена по време на дълго боледуване на Карин, за да я разсее и забавлява.
По-късно, през 1941 година, семейство Линдгрен се мести в апартамент в Далагатан, квартал на Стокхолм, където живее до смъртта си на 28.01.2002 година.
Награди и творчество
Докато работи като секретарка към инспектор Хари Сьодерман, Астрид се вдъхновява и по-късно пише за детектива Бил Бергсън.
През 1944 година печели втора награда в конкурса, организиран от “Рабен & Шьогрен”, а на следващата година печели същия конкурс с глава от книгата “Пипи Дългото чорапче”. Книгата, която е отхвърлена от същото издателство. В крайна сметка “Рабен & Шьорген” я публикуват с илюстрации на Ингрид Ванг Ниман, която с тях дебютира в Швеция. А това в крайна сметка прави Пипи любима детска книга в цял свят.
Въпреки че редица консерватори се настройват срещу нея, тъй като героите ѝ (най-често деца) не зачитат авторитетите на възрастните, Астрид в никакъв случай не поставя за цел омаловажаване или дискриминиране на определена категория хора. Самата тя е изпратена в САЩ през 1948 г , за да пише кратки есета и там е изумена и отвратена от дискриминацията срещу чернокожите американци и няколко години по-късно публикува книгата “Кати в Америка”, вдъхновена от пътуването.
През 1956 година “Мили мой Мио” печели наградата за детска книга. А наградите и успехите следват до запис в Енциклопедията на скандинавското фентъзи, където Линдгрен е записана като “създател на модерно детско фентъзи”, а самата публикация гласи: “Нейната ниша в детското фентъзи остава едновременно сигурна и екзалтирана – възвишена. Нейните истории и образи никога не ще бъдат забравени”.
Астрид и речта ѝ
Противно на съвременните безмозъчни тенденции, търсещи под вола теле, решили да редактират книгите ѝ, заради израза “негърски крал” (за бащата на Пипи), Астрид реално е отявлен хуманист и човек с голямо сърце. Освен споменатото по-горе възмущение от отношението към чернокожите в САЩ, Астрид държи една прословута реч във Франкфурт – “Никога повече насилие”, след която Швеция приема закон за забрана на физическите наказания срещу децата! Дали в нашите “демократични години” това е възможно? Едва ли.
Откакто човечеството живее на тази планета, оттогава то воюва и се бие. Нашият крехък мир е винаги под заплаха. Не е ли време да се попитаме – не правим ли ние всеки ден нещо, което постоянно да ни довежда до конфликти? Как да станем по-добри и да забравим за постоянната агресия?
речта на Астрид Линдгрен във Франкурт
Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Съвсем скоро те ще управляват тази планета и ще решават да продължат ли с насилието или да живеят в мир и радост.
Помня какъв шок преживях, когато осъзнах, че ни управляват съвсем обикновени хора, които не притежават дарбата да предвиждат божествения план, както и не са надарени с нереална мъдрост. Те са такива, каквито сме и ние – със своите слабости и страсти, но имат власт. Защо тогава тези хора вземат такива лоши решения? Наистина ли само защото по природа са зли?
Не мисля така. Детето не се ражда нито добро, нито лошо. Какво е решаващо дали то ще е открит и добър човек, или пък ще е груб и ожесточен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов. Или без самите те да го разбират, да го научат на обратното.
Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателния резултат от побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, сторил някаква пакост и жената на пастора решила да си погази принципите и да понашляпа непослушника. Тя му казала да отиде на двора и сам да намери пръчка, с която да се изпълни наказанието.
Момченцето не се появило известно време, а когато се върнало, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен“.
В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.
Майката взела детето в скута си и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като напомняне, че насилието не е изход.
Вие ще попитате: Е, какво ни казвате, изобщо да не наказваме децата си ли, ако престанем да го правим ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.
Но децата ни гледат телевизия, виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И ние точно в този момент, в дома си, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.
Камъкът върху кухненската етажерка няма да ни попречи да запомним: „Не на насилието!“
Срещата с Астрид Линдгрен
В интерес на истината в моето детство Селма Лагерльоф, Астрид Линдгрен и Михаел Енде вървяха ръка за ръка. Разбира се, редуваха се с други автори на детски и приключенски книги, но те бяха детската ми “света троица”. Доста повече книги имаше на Астрид Линдгрен и, както се полага на едно малко и палаво момче, бях очарован от “Емил от Льонеберя” и се опитвах да прокарвам някои от лудориите му. Помня, че адски съжалявах, че не можех да издялкам читаво човече, както той правеше, когато беше затворен в барака за наказание. Но пък татко ми (светла му памет) ми измайстори “пушкътъ”, която пазя и днес на тавана на родния дом. След това прочетох за Карлсон и от тогава до ден днешен обожавам кюфтета и да се катеря по покриви. А след това, в онази крехка възраст, когато момчето започва да се трансформира в младеж, но още в самия начален етап на това преображение, прочетох “Роня, дъщерята на разбойника”, която до някъде ме изуми, донякъде зададе въпроси, които до сега не мислех, че ще си задам, донякъде ме ядоса (заради отношението на Рона към хлапака – явно някаква мъжка солидарност), донякъде ме подготви за това, което предстоеше да се случи с мен.
Четях и другите книги, които тогава бяха излезли на българския пазар, а преди няколко години, отново ми се отдаде шанс (или оправдание) да се върна към Астрид – за да чета на малката ми дъщеря. Отново подхванах моята си “троица” – прочетохме за Нилс Холгерсон, невероятната “Приказка без край” и се гмурнахме в шведските води на Линдгрен с Роня, Братята с лъвски сърца, Мили мой Мио, Карлсон и Емил. Свят, който аз имах и свят, който аз дарих на дъщеря си, благодарение на шведската сладкодумна ваятелка на невероятни приключения и герои – Нейно Величество Астрид Линдгрен.