Модернизъм в изкуството

Не е от особена важност как оценявате изкуството на Жан-Клод и Кристо. Те са световни артисти, доказали с живота и творчеството си, че мимолетното може да остава; че наистина „ръкописите не горят“ и всичко е изкуство, стига да имаш очи и сърце за него. И това послание продължава да е живо, благодарение на хора, като този на снимката. Да сбъднеш мечтата на един човек, понякога е като да сбъднеш мечтите на човечеството. Браво, Владо Явашев!

Любен Дилов – син

Случайно ми попадна пост на Любен Дилов – син, който цитирам по-горе. И се замислих. За едно нещо в прав Дилов, че всичко е изкуство. Но тук опираме до способността и възпитанието да се възприема определена проява като изкуство. Защото изкуството в последните години се принизи достатъчно и всеки, който не може да се определи, не може да намери себе си, решава, че прави изкуство или е инфлуенсър (но инфлуенсърите са друга тема). Безспорно не е лек живота на Христо (или Кристо, както обича да се нарича приживе) Явашев, за да имигрира. Но не мога да преглътна горделивостта и егото му, които го накараха да мрази родината си и да бяга от корена си.

Държава, родина, народ

Защото е едно е да мразиш ДЪРЖАВАТА, друго е да мразиш РОДИНАТА и НАРОДА ѝ, да се срамуваш от потеклото си, да се срамуваш от дедите си. Нима човек, който не може да приеме себе си и „семката си“, може да е космополит? Нима е възможно да прави изкуство, което да пленява? За мен – не. Такъв човек може да е скандален, може да търси внимание чрез провокации, но той не би могъл да сътвори стойностно изкуство. В тази връзка и настоящата публична среда не е особена важност какво казват хората, пишат медиите, излъчват телевизиите или бълнува Гала, ако нямаш глава на раменете си, изграден вкус и усет за изкуство, ако нямаш критично мислене. Инак могат да ти представят и л@йно с бодната клечка кибрит в средата за изкуство. И то може да мине за изкуство, ако хората с медийни възможности, твърдят денонощно „Това е изкуство!“, защото хората са манипулируеми.

В крайна сметка, обаче тъпотата ще победи, и всички ще тръгнем по лентата към месомелачката от филма „Стената“ на Пинк Флойд.

А принизяването на културата и изкуството е тенденция, която набира сили в България от двадесет – тридесет години. Опростачването на публиката е главната цел на това принизяване, така че в крайна сметка за изкуство и култура да мине всяка една проява на видна, разбирайте обичана от прожекторите, публична личност, която може да си позволи да се рекламира.

Театри и зрелища

Театрите, в голямата си част, започнаха да привличат публика с разголени актриси, скандалност, а популярността на актьорите се надува, благодарение на клюки и жълтини.
Киноиндустрията вече не залага толкова на качествен сценарии, интересна история, актьорска игра, а на ефекти и зрелища. Защото е по-лесно да впечатлиш на първично ниво – зрително-слухово, на нагонно ниво, отколкото на „дълбокомислещо ниво“. В този ред на мисли не е учудващ успеха на Розмари Де Мео, която препразказа един куп изследвания под формата на фентъзи роман и го нарече „требник“. Никой от широката маса няма да чете научна литература, изследвания за фолклора, бита и традициите, но зрителите на Гала, на местните телевизии, читателите на жълти вестници, с удоволствие ще разгънат страниците и ще си кажат: „Бахмааму, верно, баба ми казваше, че ….“.

И тъй като подходих към литературата, не мога да не спомена „бестселърите“ на Райкова, които са именно такива, защото нейното име е придобило популярност, а сюжетите им са лековати като за четене между два коктейла и поредна морска свалка. Стойност ли? Ресто няма. Такива книги са просто за убиване на времето и нищо повече.

„Високо изкуство“

От друга страна „високото изкуство“ е достъпно само за отбрана и подготвена аудитория, която може да възприеме, осъзнае и оцени. Но тя не е широка и няма пазарен дял за хората, които „търгуват“ с изкуство. Затова и винаги ще се издават многохилядни тиражи на автори, които пишат за масата и ограничени и осакатени тиражи от хора, които пишат за себе си и за ограничена аудитория.
Затова и е важен местния, нашия ъндърграунд (поне що касае литературата), защото той се противопоставя на тази улична масовка и диша самостоятелно, предлагайки алтернатива на тази публика, която не вирее пред Шоуто на Слави, Гала, ВИП/БИГ брадър и 90% от продукциите.

А и, както наскоро си говорихме с една добра приятелка – Ана Драг, автор може да пише страхотно, но като човек да е пълна дупка. Затова и понякога не е добре да познаваме авторите, творците на изкуство, като хора – защото ще се отвратим от тях и ще пренебрегнем произведенията им.

И за финал, за да се върна към конкретния пост, който ме провокира – изкуство е самата триумфална арка, която е строена ТРИДЕСЕТ години, нейния дизайн, нейната символика (повече можете да прочетете тук), а това да опаковаш един монумент е …. Оставам на вас да сложите дума на мястото на многоточието.