Зависими от независимости

Тихи са празниците. Глухо отекват в главите, обърнати към насъщния и електроните устройства. Гергьовден, Освобождение, Съединение, Независимост – думи, с които наименоваме специален ден от българската история. Наименоваме днешния ден Ден на независимостта. И празнуваме.
Ставаме по-късно от обикновено. Не бързаме да се обличаме, да си измием зъбите. Лежерно се разхождаме безцелно. После бавно пием кафето си и решаваме дали изобщо ще свършим нещо полезно в днешния ден, който правителството ни е дало.
Има и такива, които празнуват от снощи – мръсни са, смърдят на вкиснала пот, ровят в боклука, оставен празнично в торбички пред входните врати, а дъха на алкохол превзема строените като войници панели. Тези хора, може би са една идея по-независими в своята алкохолна зависимост.
И се чудя… цял живот ли трябва да си зависим от едно нещо, за да си независим от друго? Как да избереш по-малката зависимост, така че да те дари с по-голяма независимост? Къде е мястото на свободата да си си ти и да си значителен?

И уж сме независими – а зависим от хормоните на жените, зависим от нагона, зависим от гените, зависим от телевизора, зависим от ваксините, зависим от производителите на неръждаема стомана в някоя никому неизвестна китайска провинция, зависим от съставките на сиропа за кашлица, зависим от цената на петрола, зависим от войните, които някой друг води, зависим от политическите лидери на някоя държава, която е на другия край света, зависим от социалните мрежи, зависим от комшиите отгоре или отдолу, зависим от НАП, НОИ, зависим от приятелите си, зависим от враговете си, зависим от случайности и предопределености, зависим от случайни срещи, зависим от уговорки, зависим от драсканици, крепим нормалността си на драскулки. Казваме: „Честита Независимост“, а всъщност сме мъртви отвътре, заради всички зависимости, които ни обричат на системно съществуване по дифолт.