Колието на смъртта

Луната е колието на смъртта, надничаща в душите. Търсейки поредният вой, който да отведе далеч в гората на безвремието. Когато я гледаме, ние се възхищаваме и дори я смятаме за романтична. А всъщност тя е себична, но уютна. Хваща ни такива, каквото сме – виещи от незадоволство, търсещи ненаситно мир и хармония, удавени в собствената си глупост и незначителност и ни води към Дома на забравата и вечната празнота. Празнота, която ни изпълва и, от която бягаме, опитвайки се да надървим егото, за да прободем другите, да ги пронижем и подчиним, неосъзнати собствената си незначителност и безсмислие. Луната се присмива на всички ни и кротко се полюшва между сочните гърди на Смъртта, които ще се пръснат от кърма – пръст. Тя ще стигне за всички.

Leave a Reply