Есенна семейна история

Сутринта на 22.09. е изключително опасно време. От една страна есента чука на вратата, от друга хладния въздух ободрява организма, които се подготвя за зимна леност, а кафето е един мираж, който позволява да си помислим, че все още е лято. Като по пладне.

Сутринта на 22.09 бях най-близо до смъртта си.
Събудих се, както обикновено, в 06:18 ч. Станах тихо и погалих кучето по главата. Дъщеря ми се събуди по време на тази операция и попита сънено:
– Аз да ставам ли? – не знае дали е на училище или не. Есента действа странно, ако си в първи клас.
– Не, спи още. – после се сещам, че я е страх от тъмното, а аз излизам, затова питам: – Да ти оставя ли светната нощната лампа?
– Както искаш – отвръща ми е се обръща с гръб.

„Добре, няма да светкам, скоро ще съмне“. Защото, когато чука есента на вратата, никога не знаеш дали ще съмне или не. Излизам от стаята, сипвам храна на кучето, правя си кафе и с лаптопа и димяща чаша свежест се отправям към порцелановия трон, за да изчистя организма си от токсини и всякакви невроваксини. Или поне такова е намерението ми.

Взимам чашата димящо кафе, което всяка сутрин чувствам като любовница, която се отдава само на мен. Лаптопът е под мишница. Протягам ръка да отворя вратата на кухнята. Тъмно е. Свети лампата на абсорбатора зад гърба ми. Кучето мляска сухите си гранули. Неестествено тихо е. Ръката ми се протяга сякаш сама в замръзналия кадър на тъмната есенна утрин. Докосвам студения метал. Отварям.
Пронизителен писък раздира тишаната, когато пред мен в тъмното грее извънземно. Вглеждам се. Малкото извънземно е жълто.

Никога не съм си представял, че извънземните са жълти, но всъщност защо да не са с цвета на слънцето. Вглеждам се по-добре, когато затварям уста след писъка, защото лицето на хомо сапиенс е така изградено, че колкото повече отваря уста, толкова повече очите се затварят, заради изтласканата кожа и мускули нагоре по лицево черепната кутия. Извънземното ме гледа с големи, сини очи. Това също не съм си го представял. Жълти извънземни със сини очи?! Усещам, че ръката ме боли.

Горещото кафе е протекло по нея, а лаптопа се плъзга. В този момент съществото казва с човешки глас:
– Тати, може ли все пак да оставя лампата светната?
Цялата кръв, която се е била отдръпнала от лицето ми, нахлу обратно. Сърцето ми бавно започна да възвръща ритъм. Направих три крачки и се строполих на порцелановия трон.

А дъщеря ми ме гледа с тези сини очи, облечена със слънчево-жълта пижамка и чака отговор:
– Може – думата се отронва като къс скала. Много е важно да не избухвам, знам го. И се старая. Въпреки инфаркта, въпреки новородените бели косми. „Владей се, Вальо! Дръж се!“.
– Ти защо седна с гащите на тоалетната?
– МАРШ БЪРЗО В ЛЕГЛОТО И ПОВЕЧЕ НЕ СЕ ПРОМЪКВАЙ КАТО ВАМПИР В ТЪМНОТО!