Рапсодия за мрака и светлината

Разказът е писан в съавторство с Полина Лъвчиева за антологията „Мечове във времето“(2018) на Цитаделата. Електронно е публикуван в три части в е-вестника „Отвъд кориците“.

„… Някога, когато светът бил още млад и боговете ходели по земята, в далечните земи на север живеела Лада. Красотата ѝ озарявала нощта и тя светвала ярка като ден, а златото на косите ѝ карало и слънцето да се крие свенливо зад облаците, за да ѝ се радва. Любела тя всички живи твари, богинята на любовта била. Но най-много любела Буран, краля на северните ветрове. Смекчила тя студената му усмивка и белите зими, стоплила леденото му сърце. Живеели те честити и щастливи. Живеели те в Двореца на бурите, а от любовта им се родили Южняка, принца на пролетните ветрове и Фурия, принцесата на летните бури…“

– Ох, Рич, защо ме караш пак да ти чета таз’ легенда… знаеш я наизуст! Освен това е скучна! – Лорна отпусна в скута си измачканата книга с митове и легенди, която четеше.

– Хайде де,… – дълбока кашлица разтърси слабото телце на момчето в леглото. Когато пристъпът отмина чифт лешникови очи с молба се вдигна към девойката в твърдото болнично кресло. – знаеш, че ми е любима.

– И въпреки това е банална! Мрак и светлина – али-бали! – момичето нацупи пълните си устни, но едното им ъгълче издайнически трепна и се изви нагоре в спотаен смях. Погледна в ококорените очи и продължи да чете:

„…Тръгнал на лов за мечки Ереб, бога на мрака. Велик бил ловът, успешен. Тръгнали обратно Ереб и свитата му с песни, с глъчката на гончетата и зова на сребърните рогове. Тръгнали, натоварени с богат улов. Спрели да отморят при Сребърната река. Потопил Ереб ръка в бистрата вода, за да отмие праха от лицето си. Вдигнал богът очи и затаил дъх. Красивата Лада се къпела на другия бряг на реката. Слънчевите лъчи погалили голото тяло на богинята, капките засияли като скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата, а косата ѝ я обгърнала в разкошен плащ от течно злато. Излязла от водата дивната хубавица. Потрепнала от ласката на лекия ветрец, вдигнала белите си ръце, потрепнала отново и се превърнала в грациозна кошута. Богът на мрака се събудил от унеса си и се изправил на крака. Кошутата го чула и извърнала големите си кадифени очи по посока на шума. Изплашила се. Видяла черното сърце на стоящия на брега бог и хукнала навътре в гората.

Надул сребърния си рог Ереб, призовавайки за нов сбор ловците. Омайното видение още било пред очите му. Запечатало се дълбоко в сърцето му. Пожелал да я притежава богът на мрака. Ловният му инстинкт се събудил с нов плам. С разширени ноздри последвал тънкия аромат на кошутата. Свитата му изостанала назад, толкова бързо я следвал. Сребърната река и бреговете ѝ отдавна останали зад гърба му. Вековните дървета се сменили със зелени поляни и тучни ливади. Лада извръщала глава и всеки път виждала как преследвачът ѝ я настига. Сърцето ѝ тревожно туптяло в уплах. Кой бил преследвачът ѝ не знаела, но страхът удвоявал и утроявал силите ѝ. Безкрайните зелени поля прелели в сиви каменни прерии. Навлизала в царството на любимия си.

Поспряла, за да поеме дъх и да отпие глътка вода и го призовала на помощ. Чул Буран уплашения зов на любимата си, яхнал ледена буря и литнал да я пресрещне. Изтощената Лада нагазила във вирчето и водата се оцветила от разкървавените ѝ нозе. Повече не можела да бяга. Нямала сили да поддържа магията и се превърнала отново в жена. „Буран, сърце мое, къде си? Не мога повече да бягам… ела за мен…“, с шепот зовяла богинята и протягала ръка към небесата.

Ереб най-сетне я настигнал. Като хищник закръжил около красивата Лада. Мракът в него още повече я уплашил и богинята заплакала безпомощно. С две големи крачки я настигнал и се надвесил страшно над нея…“

– Ах, спри! Стана страшно! – Рич закри лицето си с ръце. Банка над главата му се разклати от движението и един от включените апарати се разпищя тревожно. – Прескочи малко! Чети нататък! – момчето игнорира писъка на машините и влетялата в стаята сестра.

– Рич, трябва да вървя на работа след малко… сестрата ще ти дочете легендата…

– Трабва да вървиш, но чак след малко… моля те… така… забравям колко ме боли…

Лорна погледна суетящата се около системите сестра и разтвори отново книгата.

– Не се притеснявайте, госпожице, в добри ръце е. Включих приспивателно в системата, ще заспи след малко.

Девойката вдигна очи към брат си и видя, че той вече се унася. Стана, целуна го по трескавото чело и погали разбърканите къдрици.

„Спи мили мой… обичам те, безкрайно много… утре сутрин ще съм тук още преди да отвориш очи…“

Атока, Тенеси

Стъпките на Лорна оттекваха в тишината на болничния коридор. След времето за вечеря частното заведение бе сравнително тихо. По това време повечето обитатели на Уест Тенеси Неврология, които можеха да се движат, бяха излезли в двора на чист въздух. Единствено сестрите предаваха дежурство, но стаята имб е далеч от тази на Рич. Затова момичето самό се стресна от резкия шум на потракващите си токчета. Радваше се, че няма посетители, които да я гледат укорително, сякаш нарушаваше мира и спокойствието на света или не показваше достатъчно уважение към болните им роднини.

Не тѐ отглеждаха болно момче и не тѐ се грижеха сами за всички сметки. Знаеше, че я гледат с подозрение всеки път, когато идваше. Меките линии на лицето, изящните рамене, стройната фигура и платинено русата, дълга като воал коса, я отличаваха от местните американци. Тя се гордееше с тази своя уникалност. Едно от малкото ѝ удоволствия бе да си прави различни прически, а ако Ричи имаше достатъчно сили да я реше, направо изпадаше в нирвана.

Понякога връзваше косата си на обикновена опашка люлееща се, докато пристъпваше в мола или болницата. Друг път я пускаше пухкава и свободна да пада на вълни по раменета ѝ, като водопад по плешките и гърба ѝ. Обичаше да я сплита и на плитки – една голяма и тежка рибя кост или две малки, започващи от челото, обрамчвайки от двете страни главата ѝ. После ги връзваше с ластик на тила. Понякога вплиташе мъниста или перо. Най-обикновено перо – или гарваново, или соколово. Веднъж намери в парк Сентениал. Тогава видя и самата птица, която рязко се спусна, грабна нещо, предполагаше, че малко животинче, гризач и излетя. Перото се завъртя и бавно падна на земята току пред краката ѝ. Спомни си, как това я зарадва и се усмихна. Един от малкото мигове, когато забравяше за трудния живот си. Живот, докарал я тъй далеч от родните земи в Атока, Тенеси.

Семейството ѝ е дошло на Новия континент преди петнадесет години в търсене на по-добър живот, както и заради политическото преследване на баща ѝ – независим журналист, който се оказал не толкова удобен на руската власт. Заредили се тежки месеци, докато научи езика, завърши училище и приеме, че свободата за живот на родителите ѝ е изпълнена с унижения.

Уважавания журналист се оказвал общ работник на строеж, после разносвач на пица, а майка ѝ, завършила биохимия – миячка на чинии в мексикански ресторант. Другаде нямало работа за бежанци от Русия. Лорна завършила криво-ляво училище без да намери истински приятели, без да намери сродна душа, с която да сподели тревоги, мъка, радост, любовни трепети… Когато тира на осемнадесет колела помел старото Деу на баща ѝ, отишъл да прибере съпругата си от работа, тя останала наистина сама. Поела грижата за болния си по-малък с няколко години брат и се принудила да си намери работа. Доходоносна, но не приятна и не приемлива.

За реалността я държеше другото ѝ хоби, което започва да тренира още в детството си, подтиквана от дядо си – бой със сабя. Ходеше на уроци и научи няколко танца със сабя. Малко преди да имигрират и малко след като дядо ѝ умря, тя намери на тавана на селската им къща пакет, увит грижливо в кожи, на дъното на прашен сандък. Слънцето нахлу през малкото прозорче, а прашинки затанцуваха на тънката струна светлина. Разгъна кожата внимателно. Когато и последния кат падна, тя ахна.

Пред очите ѝ заблести най-красивото нещо, което някога бе виждала. Стоманата блестеше и сякаш цветовете на дъгата танцуваха по безупречното острие. Лорна внимателно извади по-лекото от перо оръжие. Това я учуди. Сабята изглеждаше достатъчно тежка и масивна, а дръжката прилепна към ръката ѝ – естествено продължение. Завъртя я леко и зарисува пеперуда около себе си. Възхити се. Сякаш времето забави ход, а околните предмети станаха някак по-ясни и триизмерни. По-ярки и по-истински. Детето бе като омагьосано. Танцува със сабята дълго, а когато се осъзна вече бе тъмно. Времето бе отминало като премигване с очи. Внимателно, но и с нежелание прибра острието и внимателно го загърна в кожите. Първото нещо, което взе, когато семейството ѝ емигрира бе пакета. Така и никой от семейството ѝ не разбра за находката ѝ и за заниманията ѝ. Лорна бе сигурна, че дори баща ѝ никога не бе виждал или чувал от баща си за тази сабя. Усещаше странно привличане към нея, сякаш бе част, която отдавна бе изгубила и намерила отново. Част, която винаги ѝ бе липсвала.

Излезе от сградата на отделението и се качи в малка и икономична синя мазда. Излезе без да намали от паркинга, след това се включи в шосе US 51, обръщайки поглед за секунда към местоработата си, а след това зави надясно по 206. След десетина минути шофиране, зави отново надясно по Бийвър роуд, подмина църквата Река на живота и спря пред едноетажна еднофамилна къща, боядисана в странен сив цвят с доловим лилав оттенък. Къщата не бе нищо особено, но на Лорна ѝ харесваше.

Имаше място за паркинг, морава, четири стаи, огромен хол с трапезария и изградена камина от речни камъни, и малка, но закътана веранда с изглед към задния двор. В него се издигаше огромно кленово дърво, чиято сянка ги спасяваше от летните жеги. Точно под този клен Лорна тренираше със сабята всяка нощ. Преди и след работа. Когато бе изнервена и когато бе уморена. Но сега бе твърде рано за тренировка, затова се прибра, преоблече се и си направи купа със салата. Хапна на верандата с чаша бяло вино. И си легна. Два часа сън. Тренировка. Работа. Колелото се въртеше. „Сабята също”, усмихна се Лорна преди да заспи.

Звездите грееха над кленовите листи. Светла е нощта. От къщата тихо излезе сянка – почти невидим силует, който застана до дебелия дънер. В най-дълбоката сянка. Там, където мрака е най-малко пронизан от сребърните, бледи лъчи на звездното небе. За минута остана неподвижен. Сякаш попиваше умиротворението обхванало природата.

Светът се готвеше за сън.

Десният крак се изнася елегантно напред. Коляното е сгънато под остър ъгъл. Пръстите на крака докосват тревата, после се спуска и цялото стъпало. Тялото се накланя напред. Левия крак остава назад – невинно бял като слонова кост. Ръцете описват кратки, но плавни движения. В лявата блести сребърен лъч. Или поне така изглежда. Тежеста се прехвърля на десния крак, левия е във въздуха, тялото се извърта на деветдесет градуса, а ръцете се движат бавно и хипнотизиращо.

Струящото сребро описва магични фигури, движи се в невероятна космическа хармония. Постепенно движенията стават все по-бързи, не променяйки плавността и спокойтвието на танцуващата фигура. Гъвкавост, баланс и хармония, силует, летящ между звездите, като фея из пролетна градина. Истинска наслада за очите.

Всичко това продължи около половин час. След това Лорна се прибра. Имаше само толкова време, колкото да вземе един душ и да се облече. После се втурна към колата. Пак щеше закъснее, но със сабята винаги губеше представа за времето.

Дария пусна щорите на стаята си и легна по гръб в малкото легло, което помнеше от детството си. Очите я боляха от плач, а мислите ѝ се лутаха из празното подземие на разбитите мечти и надежди, където се люшкаха оковите на излъганата несбъднатост. Невероятно беше и все още не можеше да осъзнае  в какво чудовище се бе превърнал съпругът ѝ. Бившият съпруг, напомни си тя, скоро ще е бившият.

Работата с тези мъртви животни, мрака на Моргата му, смрадта на всичките тези химически вещества го бяха променили до неузнаваемост. Къде бе отишло онова момче, което се промъкваше през прозореца вечер, за да си говорят за музика, книги, мечти и бъдеще? Къде бе младежът, което я закара с бащината си кола на ръба на скалите, за да насладят на гледката и на звездите? Къде бе онази романтика, неочакваните обаждания, милите кратки съобщения по телефона, изненадващите букети цветя или грижовността да ѝ поднесе закуска или просто кафе в леглото, докато тя се излежава в късна утрин? Къде бяха изчезнали нежните му ласки? Все едно мислеше за друг човек. Сегашният не бе нейният Вини. И как изобщо можа да реагира по този начин? Да се опита да я изнасили? Да я нарани? Неговата карамелена пуканка, както я наричаше навремето?

Главата ѝ не побираше тази огромна промяна, настъпила някак неусетно във времето. Въпреки всичко обаче усещаше, че малко късче от сърцето ѝ още го обича, още копнее за него, за вниманието му, но… случилото се бе непростимо. А и тя – каква глупачка бе само! Как можа да се върже на онзи сваляч Хосе Ромеро от автокъщата, как можа да повярва, че е възможно да възвърне трепета в сърцето си, да почувства отново любов, да се почувства отново жена. Единственото, което получи, бе секс, а и той не бе кой знае колко забележителен, макар и редовен. Винсент бе все зает, все работеше.

Прекарваше повече време в компанията на труповете си, отколкото с нея. Дори не разговаряха. Понякога се случваше цял ден да не се виждат, а в крайна сметка, когато се прибираше, се разминаваха като напълно непознати. Как така животът ги бе завъртял в безмислена спирала от сивота и работа, така че да се отчуждят…

Телефонът ѝ изпиука. Ново кратко съобщение.

„Липсваш ми! Съжалявам! С обич, Вини”

Почти изпусна апарата от изненада. Как беше възможно това? След всичко, което направи? Нима…. нима…. Натисна „Отговор” и написа:

„Не ме търси повече. Вече ще говориш само с адвоката ми.”

Натисна „изпрати” и излезе от стаята почти тичайки. Пътьом взе ключовете за колата и излезе.

Екранът на телефона, оставен на леглото ѝ, светна. Ново съобщение.

Вини се усмихна. Завъртя ключа в стартера и потегли след колата на жена си.

Нощта беше гореща като ад. Климатичната система се задъхваше да охлажда и Винсънт се притесняваше за експонатите си. Работеше механично, а мислите му бяха далеч – при Дария и при Хосе Ромеро. Беше бесен. Да му изневери точно с латинос – мазен и мургав, винаги потен с тъмни петна под мишниците. Как бе възможно да се чука с това човекоподобно? Нима за толкова години не я познаваше? Нима толкова добре бе успяла да го подведе и измами с пърхащите си мигли, с уюта на скута си, да… Не! Нямаше как да ѝ прости, нямаше да ѝ се размине.

Бяха минали няколко дни, откакто изпрати първото съобщение до нея и откакто я проследи и откри любовника ѝ. Всичко вървеше по план.

„Обичам те повече от всичко на света! Вини.”

„Домът ни е студен без теб. Вини”

„Не мога да живея без теб! Вини”

„Дали любовта ни е мъртва или …. Вини”

„… или имаме шанс? Вини”

„Не ме мрази, аз ще се променя. Вини”

„Ти си всичко за мен, любов моя. Вини”

Преглеждаше изпратените съобщения към номера на съпругата си. Досега го бе игнорирала напълно, но скоро щеше да се пропука. Сигурен бе в това. О, да, скоро щеше да отговори. Усмихна се злобно на изкуствените очи, които го наблюдаваха в Инкубатора.

„Луд ли е? Какво му става? Не! Няма да му простя?”, мислеше си Дария. „Никога не би се променил, защото никога не ме е обичал!”

„Помниш ли онзи път. Ти си винаги в моите мисли….”

„…. ти и аз, звездите и …”

„Господи, прости ми, че бях такъв…”

„…идиот и нещастник.”

„Знам, че не те заслужавам. Знам, че…”

„… че ударът тогава бе твърде сериозен”

„Дори аз не успях да се възстановя”

„… плодът на нашата любов…”

„Ако изгубя и теб, ще умра!”

„Няма смисъл да живея без… Луис и теб”

„Виждаш ли? Казвам името, което избрахме заедно?”

Дария препрочиташе кратките съобщения и плачеше. В началото безмълвно, но не след дълго захлипа с глас. Тези валящи едно след друго изречения изгаряха като дамга сърцето ѝ. И Луис! Нероденото им дете. Едва го преживя, а после… той беше до нея, но когато самата тя си стъпи на краката, сякаш той рухна. Това ли го пречупи? Даде ѝ от своята сила и увереност, а после самият той пропадна.

Още повече, че след изследвания разбраха, че не могат да имат деца. Обсъждаха известно време дали да не осиновят някое, но така и не се престрашиха. Сбъркаха ли? Сигурно. Ако бяха осиновили дете, нещата нямаше да се развият така. И тя никога нямаше да погледне към Хосе. Така или иначе преди два дни бе решила да скъса с него, да започне от начало, но не успя да го намери. Не беше на работното му място, а и не отговаряше на телефона си. Кой знае къде и с коя е. Трябваше да си даде сметка, че мъж с гореща кръв като Хосе едва ли ще се задоволи с една мучача, и то женена и, нека не си кривим душата, вече на години.

Телефонът ѝ присветна. На екрана се появи известие за ново съобщение. Дария сънливо отвори очи. Беше 02:15. Протегна ръка към телефона, отключи екрана и прочете:
„Пия бяло вино на поляната пред нас. Лежа по гръб и гледам звездите. Сякаш твоите очи.”

Леко се усмихна и остави телефона. Обърна се на другата страна и се унесе. Така правеха в началото, когато купиха къщата и даже още не я бяха ремонтирали. Лежаха до късна нощ прегърнати на двора и гледаха звездното небе. Заспа, без да сънува, за първи път от много време.

Винсънт наистина пиеше, но не бяло вино, а уиски, не беше на двора, а в Инкубатора си и определено не гледаше звездите, а вече готовия нов екземпляр за колекцията. Личната си колекция. Засмя се за момент, после с усилие се зае да премести експоната в кухнята. Скоро щеше да има гости и искаше да е готов.

„Обичам те, Дария! Вини”

„повече от всичко на света”

„но те моля върни се при мен”

„отчаян съм и толкова нещастен”

„Извинявай, не трябваше да те наранявам”

„не трябваше да реагирам така….”

„господи какъв глупак съм”

„Прости ми, ако можеш и се върни при мен”

„Без теб съм нищо”

„Ти си всичко за мен”

„Нека започнем от начало?”

„Твоите желания са и мои, Дария”

„Заклевам се във всичко свято”

Дария четеше съобщенията, а сълзи напираха в очите ѝ. Не можеше току-така да загърби толкова години от съвместния им живот, а и тоя глупак Хосе явно само се бе възползвал от нея. Натисна „отговор” на последното съобщение и написа:

„Мога да мина утре след работа за малко”

Почти мигновено получи отговор:

„Благодаря ти, любов моя, благо…”

„…даря ти, че ми вярваш”

„Ще гледам цяла нощ звездите и…”

„Ще мисля за теб! Вини”

За съжаление на работа я задържаха, а когато тръгна, след няколко пресечки я спря пътен полицай за рутинна проверка. Беше нервна. Не знаеше дали е грешка или не, но ѝ беше толкова трудно през тези седмици на раздяла. Рутината убива, но дава сигурност, а нейното ежедневие с Винсънт ѝ липсваше неимоверно.

Да, беше загубил част от романтиката си, не ѝ обръщаше толкова много внимание, но нима самата тя не бе допуснала сума ти грешки? Нима беше нужно да нарича кабинета му „Моргата“? Защо му се подиграваше? Заради работата, която го бе спасила, когато изгубиха детето си. Глупачка. Глупачка.

Паркира пред къщата, а вече се мръкваше. Слезе и вдигна саксията до вратата в ляво. После се разсмя неспокойно. Навик – там си оставяха ключовете, когато нямаше вероятност да се засекат. Но… ето го. Винсънт не бе променил това тяхно си тайно местенце. Взе ключа, пъхна го в ключалката….

Дали е редно да влиза така? Все пак мина доста време? Това нейният дом ли е или вече е чуждо място? Дали да не позвъни така, както се ходи на гости? Отхвърли последната идея, завъртя ключа и влезе.
– Винсънт, тук….. – провикна се тя, но нещо тежко се стовари върху главата ѝ и тя падна в безсъзнание.

Свести се, но въпреки сумрака, примижа. Болката в главата беше ужасяваща. Опита се да пипне раната, но ръцете ѝ бяха вързани. С мъка и усилия се огледа. Сякаш през мъгла видя, че се намира в кухнята пред килера за хранителни продукти и е вързана на трапезния стол.
– Винсънт! – опита се да извика, но гърлото ѝ бе сухо, а опитът да говори ѝ донесе колосална вълна болка, която почти я прати обратно в селенията на безтегловност и безпаметност.
– Не говори. – чу се почти мил глас за нея.
Винсънт се появи пред нея с широка усмивка. Облечен бе с костюм и дори вратовръзка, сякаш бе на среща.
– Чудиш се какво става, нали? – усмихна се приветливо и добави вече сериозно: – Много се питах какво да направя с теб, малка мръсна лъжкиньо?
Винсънт се надвеси над нея:
– Дълго мислех какво заслужава да получи такава малка, долна, шибана курвичка като теб, но… – лека усмивка заигра на устните му – … но съм просто гений! Излъгах те за всичко в моите съобщения, но съм уверен, че и частица от теб се е съмнявала. Все пак по-голямата част от теб е искала това да е истина, искала е да не е сядала никога на черната, мазна патка на оня гнусар, нали така?
Дария се опита да каже нещо, но той сложи ръка на устата ѝ.

При това движение помръдна леко главата ѝ, което я накара да се свие от вълната болка, която я обля и заплашваше да я удави.
– Няма да говориш! Цял живот те слушам, сега е твой ред.
Винсънт се обърна и отвори вратата на хранителния килер. Дария не виждаше какво има вътре от гърба му, а и от тъмнината. После съпругът ѝ се обърна бавно и внимателно.
– А сега е гвоздеят на програмата! Дами и господа, на вашето внимание… – разпери театрално ръце Винсънт и…
… светна лампата.
Дария изкрещя и кръвта рукна от раната на главата ѝ. От килера я гледаше голото тяло на Хосе Ромеро – препариран по всички правила и сякаш жив. Ако не бяха очите. Тези изкуствени студени, стъклени очи.
– О-о-о, полюбувай се на твоя приятел, защото скоро ще му правиш компания – престорено мило продължи Винсънт. – Само за едно нещо не те излъгах. Че твоето желание е и мое. Ето ти твоя любовник, а като привърша с теб, ще бъдете завинаги заедно!

Нощта се бе спуснала и затиснала в душната си прегръдка Рапид сити. Винсънт бе пиян и лежеше на дивана в хола, хъркайки пронизително. Тъмнината бе изпълнила къщата и обгръщаше предметите, чиито силуети едва-едва се очертаваха. В кухнята, подредена и дезинфекцирана старателно от Винсънт, бе тихо.

Препарираният Хосе Ромеро беше на мястото си в Инкубатора, а тялото на жена му лежеше на масата, където подготвяше телата на експонатите. Мислеше да започне работа веднага, но в крайна сметка емоциите му дойдоха повече и реши да отложи работата си по нея. Изпи половин бутилка уиски с една шепа приспивателни, докато седеше в тъмния хол. После просто се катурна на страна и заспа с мисълта, че нещата си бяха дошли на мястото.

Луната изгря – огромен оранжев кръг.

Светлините на полицейската патрулна кола осветиха тъмната къща за няколко мига и подминаха. Всичко беше спокойно в Рапид сити. Поне привидно.

В мазето на Винсънт цареше непрогледен мрак. Изключение правеше само лампичката на настолния компютър, която ритмично премигваше в зелено, тъй като бе оставен в стенд-бай режим. Не се чуваше звук. Дори хъркането на пияния мъж от горния етаж не достигаше тук. Внезапно вратата се отвори и лъч светлина прониза тъмнината. Плъзна се бавно, опипвайки вътрешността на мазето. Последваха я тихи стъпки. Някой заслиза надолу.
– О, боже! – чу се хриплив глас, когато светлината докосна голото тяло на Дария, проснато върху масата, покрито с кръв и нечистотии.
Подрънкване на метална верига и неразбираеми думи.
После стъпките тръгнаха обратно на горе по стълбите. Отец Гарсия излезе бързо от къщата и повърна в саксията, под която до скоро Дария и Винсънт държаха резервния ключ.
– Злото е тук! Злото се настанило в този дом! – прошепна той, избърсвайки с опакото на ръката си уста. После сведе глава, затвори очи, стисна златното разпятие на гърдите си и зашепна молитви. Не можеше обаче да се съсредоточи. Мислеше си за миловидната жена, която преди ден бе дошла в изповедалнята и бе споделила своите грехове, опасения. Търсеше спокойствие и съвет какво да прави.

Търсеше приятелско рамо, на което да сподели терзанията и мъките си, и въпреки че отец Гарсия бе сигурен, че тя не е от паството му, ѝ предложи утеха. Утеха в думите, които беше длъжен да казва. Които му бяха спуснати от светата църква. Но самият той не се чувстваше достатъчно сигурен в тях и нещо го накара да излезе веднага след жената. Видя фигурата ѝ, докато излизаше от църквата и в същия миг се случи леко земетресение. Големият полюлей се люшна леко. Отецът прие това като знак и се втурна след нея. Излезе точно, когато колата ѝ потегляше. Видя номера и го запамети. Върна се в стаичката си, където провери регистрацията на автомобила с една програма, която му беше инсталирана от близък негов приятел – хакер,  и разбра адреса ѝ.

Искаше да я срещне отново и да поговори за проблемите във взаимоотношенията с мъжа ѝ, с любовника ѝ, който бе успял да се намеси в живота ѝ, . Затова дойде тази вечер. Паркира старата си ръждясала тойота в началото на улицата и се разходи до адреса, тъй като вечерта бе прекрасна. Приближавайки, видя колата на жената паркирана на алеята пред гаража и се зарадва. Явно бе решила да поговори с мъжа си и да разрешат противоречията и проблемите си. Все пак може би лекото земетресение не бе знак от Бог, а просто случайно природно явление. Прибра се в отлично настроение, пеейки си тихичко „Peace in the valley”[1].

Включи микровълновата, за да стопли вчерашните спагети и тъкмо сядаше на креслото, за да почете, когато светът около него се завъртя и той падна. Внезапно през затворените (?!) прозорци нахлу бурен вятър и разпиля покъщнината му. Книгите се разлетяха във въздуха, сякаш носени от торнадо, купата спагети описваше странни кръгове около главата му, а сосът заля домашните му дрехи. Телевизорът се наклони и след кратка борба се катурна. Екранът експлодира с пукот. През цялото време наоколо се носеше непоносимо бучене.

Отец Гарсия стоеше свит в окото на тайфуна, затиснал уши с длани и стиснал очи до болка. Усети, че нещо мокри лицето му, но не можеше да определи дали плаче или е нещо друго. Това не беше земетресение, а чудотворно явление, за което нито бе чувал, нито му се бе случвало някога. Свърши рязко, така и както бе започнало. Книгите и покъщнината му се стовариха на пода с трясък и за миг сякаш вакуум го засмука и го премести. Отвори очи. Виждаше света в бледорозово. Сега не се намираше с лице към телевизора, както беше, когато започна феноменът, а с лице към вратата, която зееше отворена, въпреки че ясно си спомняше, че я затвори и заключи старателно, когато се прибра. Потърка очи с юмруци и бледорозовото се разнесе. Погледна ръце и видя, че по тях се стича кръв.

Бързо изтича в банята и надникна в огледалото. Цялото му лице бе окървавено. Сега разбра, че мокренето не е било от сълзи. Зашепна молитви и се изми старателно. После отиде и се загледа в отворената врата. В съзнанието му сякаш светна огромно неоново табло „ЗНАК!”. Поколеба се, но в крайна сметка реши, че няма друг избор, освен да отиде да се срещне с жената от изповедалнята.

Докато се преобличаше, се зачуди дали тя е наистина причината за всичко това, което се случва около него, но нямаше какво да е друго. Не го биваше в тълкуването, но откакто тя се изповяда при него, започнаха тези явления. А толкова много знаци от Бог никой досега не бе получавал… Просто нямаше какво да е друго. Така че отново се качи на колата си и отпраши с бясна скорост към познатия му адрес.

Отец Гарсия бе, меко казано, стресиран. Беше в шок, когато видя тялото, проснато на масата. Нима затова Бог му прати знаци? За да погребе тази жена, а не да я спаси? Добре че повърна, защото донякъде се отрезви. Влезе отново в къщата, кръстейки се и мина тихо покрай спящия мъж. Заслиза отново в хладното мазе. Този път усети миризмата на смърт, на химически вещества и на злото – веднъж изповяда затворник, осъден на сто и четиридесет години затвор, заради поредица изнасилвания на деца, част от които завършили с убийство по особено жесток и мъчителен начин за жертвите.

Тогава усети тази миризма на зло – комбинация между мускус, сяра, леш и мента. Да, мента, за негов ужас имаше нещо свежо в това, което долови. Тук миришеше по същия начин, плюс вонята на алкохол.
Отец Гарсия пристъпваше тихо и внимателно, старайки се да не насочва лъча към тялото на масата. Огледа стените, пода и препарираните животни, а после забеляза вратата в дъното. Протегна трепереща ръка към нея и натисна бравата. Тихо проскърцване го накара да подскочи и едва сдържа вика в гърлото си.

После насочи светлината към тъмното помещение. Не, това не може да е истина. „Не! Не! НЕ!“, крещеше в мислите си свещеникът, докато се препъваше към стълбището. Нима е възможно да се препарира човек? Внезапно спря, сякаш облян от студен душ . Жената на масата! Тя трябва да бъде препарирана? Това ли трябваше да предотврати?
Завъртя се бавно към масата, стискайки кръста, проводник на Божията воля и благодат, който го дари със спокойствие. И макар една част от него да крещеше ужасено, друга част да стенеше болезнено, трета част да се тресеше от ридания, той се чувстваше хладно дистанциран от това, което се случва, и спокоен.
– Господи, не ме изоставяй! – мълвеше.
Приближи се към масата и освети тялото. Очите бяха затворени, кръвта бе почерняла, а сплъстената коса падаше в грозен безпорядък по лицето на жената. Стараеше се да не гледа голото тяло – бе грешно и неуважително. Но очите му сами се плъзнаха към хлътналите гърди на жената и …. О, чудо, видя как неравномерно се повдигат. Съвсем мъничко, незабележимо, но…. Нима бе жива? Нима той е предопределен да я спаси от Злото? Трескаво се наведе и сложи кръста пред напуканите и подпухнали устни. Дъхът леко запоти метала.
– Слава на Бога! – извика отец Гарсия и, стреснат сам от звука на гласа си, затули уста с ръка и се огледа.
Трескаво започна да търси из хладното помещение, отваряше вратичките на шкафовете, вдигаше и оставяше най-различни шишенца. Единственото що-годе подходящо, което видя, бе камфоров спирт. Взе го в ръка и спря за миг. Отиде до затъмненото прозорче и го отвори с усилие. В мазето нахлу горещ въздух. В ъгъла видя купчина парцали. Награби ги и покри жената с тях. После отвори шишенцето и поднесе спирта към носа ѝ….

Дария се задави. С мъка отвори очи, а болката в тялото ѝ се разливаше по нервните окончания, затискайки я като надгробна плоча. Видя силует пред себе си и се уплаши. Съзнанието ѝ извика, но устата ѝ не можа да издаде и звук. Топла ръка я прегърна, а фенерчето освети лицето. Отпусна се назад успокоена донякъде. Позна лицето на отец Гарсия, но не знаеше какво се е случило. Отново затвори очи. Чувстваше се уморена до смърт, а нямаше част от тялото ѝ, която да не я боли. Чу шумолене и повече усети, отколкото видя, че свещеникът коленичи до нея. Като в просъница дочу молитвите му. Това я успокои.

Внезапно си спомни как майка ѝ бе луднала по хомеопатията и се лекуваше със скъпа вода, затворена в шишенца. Сега отецът правеше същото – хомеопатия за душата. Затвори очи и се отпусна назад. Тялото ѝ полека-лека се затопляше от нощния въздух, нахлуващ през прозореца и парцалите, нахвърляни върху нея.
Внезапно отец Гарсия спря да шепти и се надигна. Беше спрял да чува хъркането от горния етаж. Обърна се към стълбището и бавно тръгна, стиснал кръста в юмрук. Дария се понадигна:
– Какво има? – думите се откъснаха хрипливо от устните ѝ.
– Тихо. Мисля, че някой идва.
– Обади се на 911! – отчаяно прошепна Дария.
– Нямам телефон.
Вратата се отвори с леко проскърцване и груб глас извика:
– Хей! Кой е долу?
Отец Гарсия се прокле, че не е изгасил фенера. Сега бе разкрит.
– ХЕЙ! Отговори! Въоръжен съм!
Отец Гарсия погледна Дария, която поклати глава – Винсънт нямаше огнестрелно оръжие поне, докато живееха заедно, но сега нямаше представа дали не беше купил нещо.

Жената се замисли, че изобщо не е познавала собствения си съпруг… или поне не бе забелязала промените в него през всички тези години. Несъзнателно докосна обичките „капан за кошмари”. Странно спокойствие се разля в тялото ѝ. Какво пък? Можеше да успее. Насили се и извика:
– Хосе съм! Странно вдървен се чувствам! – гласът ѝ бе дрезгав и стържещ.
Настана тишина. Сякаш сърцата им спряха да бият.
Винсънт пристъпи колебливо напред.
– Хо-се? – заекна той.
– Едва излязох от килера… – отвърна Дария.
Мъжът ѝ пристъпи, залитайки, спъна се в нещо и изруга.
– Ебаваш ли се с мен?! – изкрещя, но в гласа му се прокрадваше страх.
Дария стана с усилия и стъпи на земята. Зави ѝ се свят и остана подпряна на ръба на масата. Кимна на отец Гарсия към килера и свещеникът я разбра. Подаде ѝ фенера и безшумно отиде до тъмната стаичка, чиято врата не бе затворил одеве. Избута експоната напред.

Чуваха се неуверените стъпки на Винсънт, който колебливо слизаше по стълбите.
Дария го освети.
– Хей! Махни това от лицето ми!
– А ти махни това, с което си ме натъпкал. Сърби ме цялото тяло, но отвътре – отвърна тя.
Мъжът ѝ се приближи и я видя. Ококори се от учудване:
– Какво…? Какво…? Ти….
– Да, аз съм, скъпи ми съпруже, в добро и лошо, в здраве и болест ще съм винаги до теб! – усмихна му се престорено мило Дария.
– Но ти… ти си мъртва! – възкликна той.
– Както виждаш, и смъртта не може да ни раздели! – след тези думи насочи лъча на фенерчето към килера, осветявайки Хосе. Отец Гарсия, скрит зад безжизненото тяло, го размърда. В мрака на мазето изглеждаше сякаш препарираният мъж се движи. Винсънт изкрещя и се свлече на земята, вперил ужасен поглед в творението си, което, бутано от свещеника, се приближаваше към  него.

Дария също стана и пристъпи към убиеца си. Той отново изпищя и стисна очи. Това ѝ трябваше. Въпреки болката, въпреки световъртежа и целия страх, който я бе обхванал, тя стовари фенера върху главата му. Светлината изгасна и се чу свличане на тяло. Горе, на върха на стълбите, се открояваше сивият правоъгълник на входната врата към Моргата.
– Бързо! – извика Дария на отеца и, колкото ѝ позволяваха силите, побягна към спасението.
Тъкмо стигна до хола, когато червено-сини светлини затанцуваха по стените.
– Полиция! Влизаме!
Двама униформени пристъпиха предпазливо в стаята. Бяха забелязали полуотворената врата на къщата, която при предната им обиколка бе плътно затворена. Срещу тях Дария, осветена от фенерчетата им, изглеждаше като зомби, излязло от филм на ужасите. Тя се разрида и припадна.

Няколко месеца по-късно стоеше на верандата на къщата и пушеше – вреден навик, който бе забравила, но който я спаси с рутинността си през седмиците на възстановяване. До нея отец Гарсия гледаше към улицата.
– Сигурна ли си, че искаш да дариш къщата?
– Разбира се. Не мога… – тръсна глава – не мога дори да я гледам, не мога да вляза вътре. Всичко е пълно със зло и омраза.
– Но можеш да я продадеш – отвърна отецът. – Не е нужно да я даряваш на църквата, макар че е изключително благороден жест от твоя страна, а и, честно казано, имаме нужда.
– Сигурна съм. Искам да я даря за добра кауза, за да може по някакъв начин това зло да бъде отмито и заличено. – Дръпна от цигарата си и докосна с върхове на пръстите си обиците „капан за кошмари”.
– Знаеш ли – добави тя – мисля, че тези индиански амулети наистина действат.
Отецът се усмихна.
– Да, звучи като хомеопатия или като твоите молитви, но вярвам, че те ми дадоха сила и кураж.
– Неведоми са пътищата господни, Дария. Ако търсиш отговори, аз не мога да ти дам, но това е история, изпълнена с чудеса, която ще разказвам на децата и на внуците си.
– По-добре недей да плашиш децата – засмя се Дария и се обърна към отеца.
Устните им се допряха и останаха прегърнати няколко минути, защото и двамата се чувстваха щастливи и спокойни, когато са заедно. Дария не знаеше дали връзката им има бъдеще.

Допреди тези събития никога не си бе и помисляла, че може да се влюби в свещеник. Звучеше толкова откачено. Но от друга страна, човек никога не знае какво ще му донесе идният ден. Нужно бе само да вярва, че нещата, които прави или му се случват, са за добро.

Oтец Гарсия мислеше за чудесата, на които бе станал свидетел. Вярващ беше и търсеше във всяка една проява на действителността знак от Всевишния. Колкото повече разсъждаваше за изминалите събития, толкова повече бе убеден, че цялата история бе чудо. Чудо с цел да го събере с тази жена, която бе толкова силна и борбена, въпреки своята нежност и ранимост… а може би именно заради това.

[1] Peace in the Valley е песен, написана през 1937 от Томас А. Дорси за Махалия Джексън. Става хит през 1951 г. и първата госпел песен, реализирала един милион продадени копия.