Топли кафяви очи

Пролетта бе изпъстрила улицата с аромат на разцъфнал живот. Свежозелените листа се поклащаха от лекия полъх на топъл вятър, прекосил средиземноморието и донесъл дъх на солена морска вода и песъчинки от далечни пустини и древни градове.

Пролетта бе любимия сезон на Драган. Той учеше в Софийския университет втора година. Квартирата му бе малка стаичка в къща на ул. „Сан Стефано”, която имаше хубав и голям двор с цъфнала вишна, кайсия и много минзухари и синчец. Оставяше прозореца си отворен, за да нахлуят всички тези аромати дори нощем, когато все още бе малко хладно.

Драган вървеше с ръце в джобовете и вдишваше с пълни гърди любовта, която природата изливаше над света. Прибираше се след лекции и нямаше търпение да излезе и чете на двора, където разполагаше един шезлонг с позволението на хазяите си.

След като направи чаша чай, седна и отвори книгата, но почти веднага я сложи на коляно. Мислите му отлетяха към безрадостното детство на изоставено дете. Никога не бе познавал баща си, а майка му, за която пазеше скъп спомен, почина, когато бе на 3 годинки. В съзнанието му образът ѝ бе неясен, но толкова светъл. Не бе запомнил черти, но си я представяше с големи, топли кафяви очи, преливащи от любов.

Стресна го звукът от падналата книга. Бе задрямал. Стана и се протегна. Погледът му падна на стара съборетина в двора, която някога е била стопанска постройка. Отиде и надникна в нея. Вратата се отвори със скърцане. Влезе вътре, отмествайки с ръка паяжините. Видя светещ кръг на пода, изрисуван сякаш с червена боя. Приближи се и стъпи в него. Чу пропукване. Нищо повече. Излезе от къщата и мигом усети промяната. Ароматите на сезона бяха по-силни. Не чуваше така силно бръмчащите автомобили. Огледа се. На мястото на вишната и кайсията стърчаха само тънки фиданки. Драган се върна. Кръгът беше там. Стъпи в него и бързо изтича на вън. Отново бяха големи дървета, даващи пълни със сокове плодове. Цял следобед Драган преминаваше през кръга. Разбра, че това е портал на времето. Двата му края бяха на едно и също място, но някъде около двадесетина години назад.

Вечерта се прибра колкото да хапне и изтича пак назад във времето. Излезе на улицата и се огледа. Хората се разхождаха, а по улиците се виждаха само лади, москвичи и от време на време по някоя правителствена волга. Минувачите заглеждаха странния човек с особени дрехи, който вървеше с широка усмивка на лицето и и оглеждаше с интерес всичко наоколо. Пред Драган сякаш от нищото изникна момиче, в което той по невнимание се блъсна. Наведе се и и́ подаде ръка, а когато тя вдигна глава, срещна най-дълбоките и топли кафяви очи в света. Смотолеви едно извинение и я огледа крадешком – проста вълнена пола от син плат и бяла риза, закопчана до последното копче. Единственото екстравагантно нещо бе копринено шалче, прехвърлено през врата ѝ.

-Извинете, – каза Драган – бързате ли?

-Много сте странен – обърна се момичето, а после се усмихна – и така странно облечен.

-Как странно? – сега бе негов ред да се обърка.

-Не ми обръщайте внимание. Понякога говоря преди да помисля. Майка ми редовно ми го натяква. – на свой ред свенливо се усмихна момичето.

-И все пак бихте ли се разходили с мен?

-Хм, да, защо не. Въпреки че сте странен, изглеждате добронамерен.

Двамата отминаха към Борисовата градина. Разхожда се до залез, когато момичето внезапно хукна към дома си. Каза само, че има вечерен час. Драган се прибра в свето време и легна. Не можа да спи. Мислеше си за нея. За дълбоките, топли кафяви очи.

Няколко дни продължи това „бягство” на Драган към миналото, към отминалите дни на комунизма, когато града е бил по-чист, по-ненаселен и законен. Единствено вечерният час помрачаваше щастието му. Двамата се разхождаха, държейки се крадешком за ръце, разменяйки кратки милувки, което му се стори странно, но момичето – Диана – му каза, че ще я накажат, ако я видят да прави такива неща с момче на публично място. Това го разсмя, но се съобрази с желанието ѝ. Дните минаваха безоблачно в пълно щастие между две случайно срещнали се деца на природата, които, за съжаление, бяха от различни епохи. Драган нямаше търпение да свърши задълженията си, за да прескочи до близкото минало, а Диана чакаше последния звънец и красивия момък да излезе от градината между блоковете.

Един ден Диана го хвана за ръка:

-Ела вкъщи. Нашите заминаха на село при баба.

-А теб защо те оставиха?

-Казах им, че не се чувствам добре – Диана се изчерви от лъжата.

-Добре, хайде! – той се затича, а със смях и тя го последва.

Влязоха в къщата и той се удиви на простото, но уютно обзавеждане. Направиха си чай, към който добавиха и малко коняк „Слънчев бряг”. Времето минаваше в разговори, смях и закачки. Целунаха се. Първо страхливо, а после все по-страстно и по-дълго. Ръцете им се преплетоха в изучаване на младежките им тела. Отидоха в спалнята, където на процеждащата се светлина от уличната лампа, се съблякоха. Нощта ги зави.

Посред нощ Драган се събуди. Беше му лошо, трепереше. До него Диана спеше с блажена усмивка на лицето, което  сияеше. Той стана тихо и се облече. Излезе и тръгна към портала. Така и не стигна до него. Просто изчезна в момента, в който нов живот покълна в тялото на Диана. Нямаше как да знае, а и нямаше снимка на майка си, за да познае тези дълбоки и топли кафяви очи.

Разказът е публикуван в сборника „Брод през световете“ и в сайта на Невена Паскалева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]