Приказки
Приказка за Хейли
авг.
Приказката е публикувана в е-вестника „Отвъд кориците“.
Валентин Попов – Вотан : „Тази приказка написах преди около две години, за да участва в една благотворителна инициатива.А сега я споделям с вас и се надявам да ви хареса. Всъщност приказката е посветена на дъщеря ми – Михаела, на която другите деца понякога казваха Хейли, защото името ѝ явно им беше трудно за произнасяне 🙂 А самата тя е чула приказката ми за първи път преди 4 години, когато беше на 2. Приятно четене!“
Някога в далечно кралство живеели крал и кралица. Имали си те детенце – момиченце на име Хейли. Малката принцеса била красива, умна и добра. Много обичала да играе в градината на двореца или да се разхожда из града. Вървяла по малките улички и говорела с хората, играела си с бездомните кучета, помагала на бабите, помъкнали товар за продан на тържището. Била много любопитна и надничала навсякъде. По цял ден тичала, гонела се с другите деца, наблюдавала работата на занаятчиите, играела с домашните животни. Не рядко излизала по полята и горите. Имала си и кон. Той бил бял като сняг, с дълга грива и опашка, които сплитала на плитки и украсявала с полски цветя. Казвал се Вихът. Обичала да язди и обикаля земите на своите родители. Принцеса Хейли обичала целия свят!
Една пролетна утрин принцесата станала рано – рано, наплискала се с вода от сребърния леген в стаята си и изтичала навън. Градът тепърва се събуждал за работния ден. По улиците кретали каручки със стока, работници бързали към работилници, занаятчии отваряли вратите си, над които били закачени бакърени звънци. Птички пеели. Хейли вървяла по една малка уличка, сгушена до крепостната стена, когато чула кавга. Завтекла се в посоката и какво да види!
Една възрастна жена тропала с бастунче по вратата на една работилничка за обувки.
Тряс! Тряс! Тряс!
– Ставай и ми давай парите, които ти заех, мързеливецо! – викала тя – Искам си парите!
Хейли се скрила зад ъгъла и наблюдавала какво ще се случи.
Вратата се отворила и се показал бос и гологлав мъж, прегърбен и с уморени очи.
– Моля те, госпожо, направи ми пак отсрочка! Нямам пари в момента. Децата ми тръгват на училище и всички пари отидоха за тях…
Човекът плачел и кършел ръце, но старицата била непреклонна:
– Да се махаш от тук! Бездарник! Утре да те няма. Ще пусна наемател, който си плаща навреме! – врътнала се да си ходи, но насреща ѝ се показала Хейли.
– Ето, бабо, вземи тези две жълтъци. Надявам се, че са достатъчно за наема на този човек!
Старицата погледнала парите, а след това хвърлила поглед пълен с омраза на детето. Просъскала нещо неразбираемо, скътала монетите в диплите на роклята си и със ситни крачки се махнала.
Бедният обущар гледал с учудване провидението, което го спасило, хвърлил се в краката на принцесата и започнал да ѝ благодари.
– Стига, моля те, престани! Труди се и дано изкарваш достатъчно, за да изхранваш семейството си! – усмихнало се детето и понечило да си тръгне.
Тогава обущарят скочил и ѝ извикал да изчака малко. Втурнал се в къщурката си и след минута излязъл, носейки чифт стари ботуши. Подал ги с думите:
– Заповядайте, Ваше величество, тези ботуши! И не ги гледайте, че са такива стари, неугледни, а и … големи за Вашите крачета. Те са вълшебни! Който ги обуе, може да ходи по вода!
Принцесата ги взела, за да не го обиди, макар и да не вярвала, че беднякът има вълшебни ботуши, и продължила разходката си.
През това време старицата се прибрала в дома си, който бил отвъд крепостната стена в една долчинка. Вътре я посрещнало парцаливо дете, което тъкмо било хванало котка и се опитвало да върже тенекии на опашката ѝ, така че като бяга, да дрънчат след нея и да я плашат. Старицата се усмихнала беззъбо на злото си отроче и в главата ѝ се родила идея. Тя не била обикновена баба, а вещица и мигом ѝ хрумнало, че може да отрови принцеса Хейли, така че да отслаби душата ѝ и да я подмени с тази на собственото си жестоко и лошо дете. Така детето ѝ щяло да стане принцеса, а самата тя кралица. Вече веднъж била правила така за голямото си дете, но сега искала да уреди и по-малкото. Задачата ѝ се видяла лесна, защото Хейли постоянно контактувала с простолюдието и достъпът до нея бил лесен. Потрила ръце и се впуснала в приготовления за магията. Няма да описвам съставките и точните думи, които вещицата изричала над казана, за да няма злоупотреби, но факт е, че след два дни отровата била готова. Планът щял да успее. Оставало още малко.
Слънчевото зайче скочило първо в ъгъла на стаята на Хейли, а после се придвижило бавно и седнало на очичките ѝ. Детето скочило от леглото и се усмихнало. Погледнало през прозореца. Времето било чудесно. Бързо се измило и изтичало навън. Поздравило учтиво коняра, който къпел Вихър, погалила животното и хукнало към пазара. Било намислило да си купи захарно петленце. Зад един ъгъл почти се сблъскало с една усмихната, добродушна старица, която носела цяла тава със захарни ябълки и петлета. Хейли се зарадвала и подала монета на жената:
– Може ли едно захарно петле, добра бабичко?
– Разбира се, дете мое, разбира се! – бабата му подала едно голямо петленце и го погалила по главата.
Хейли грабнала лакомството и седнала на близките стълби, за да му се наслади, докато гледала как хората подреждат сергиите си.
А бабата, която била маскираната вещица, се отдалечила и се прибрала у дома. Злобно се засмяла, когато се скрила от очите на детето и погалила собственото си отроче. Всичко щяло да се нареди, така както иска.
Към обяд Хейли се прибрала. Внезапна я заболяло стомахчето. Свила се на леглото, пила чай от билки, опитала се да поспи, но неразположението не отминавало. Детето заплакало. Кралят и кралицата повикали знахари, лечители, врачки, но никой не могъл да каже от какво е болно. Всички в кралския двор били отчаяни, защото много обичали принцеса Хейли. И не само в кралския двор, а в цялото кралство. Новината за болестта на момичето се разнесла из близки и далечни земи. Докато един ден дошла една чудна, непозната и пр. фея. Представила се като Теа, феята на полята . Тя отишла при момичето, сложила една ръка на корема ѝ, а друга на челото и затворила очи. След малко казала:
– Направена е магия. Душата на детето е отровена и някой желае да я подмени с друга душа.
Като чули тези думи кралицата и кралят заплакали горко.
– Няма ли лек, не може ли да се направи нещо? – попитал кралят.
– Може, но трябва принцесата сама да се пребори за здравето си.
– Какво трябва да направи?
– На върха на Черната планина живее един черен дракон. Трябва да отиде и да вземе от него капка кръв, която да изпие. Само драконова кръв може да пребори магията и отровата, която е изпълнила тялото.
– Но как да отиде, тя е болна не може да стане?
– Ще ѝ дам лекарство, което ще ѝ помага временно, докато се справи със задачата. – Теа извадила от пазвата си едно малко шишенце и допълнила:
– Това е екстракт от драконова кръв и роса от Меча поляна. Силна противоотрова е, но действието ѝ е временно. Хейли трябва да приема по капка от нея сутрин и вечер. В зависимост от това, колко силно е натровена, е продължителността на ефекта. Може да стигне за месец, може за седмица, може и само за ден, а после да не действа.
– А как ще победи дракона? Как ще вземе кръв от него?
– Това сама трябва да направи, сама да измисли начина. – Повече не мога да й помогна – казала Теа и излязла.
Кралят изгонил всички слуги от стаята на Хейли и ѝ дал капка от противоотровата. Момичето веднага отворило очи. Гледало го уморено. Той ѝ разказал какво трябва да направи, а Хейли веднага се съгласила и скочила да се облича. Прибрала грижливо шишето с лекарството, а преди да тръгне помолила баща си да ѝ даде личния си ловджийски нож. Той на драго сърце се съгласил. Кралското семейство целунало чедото си по челото и я изпратило. Хейли яхнала Вихър и препуснала. В далечината се извисявал върхът на Черната планина. Смелото дете щяло да направи всичко, което се искало от него, за да се излекува.
Хейли яздила половин ден, докато стигнала до една гора. Била толкова гъста, че принцесата трябвало да слезе от коня, за да може да навлезе по пътеката в гъсталака. Повела коня за юздите и се гмурнала в сенките на високите, вековни дървета. Вървяла дълго докато започнало да се смрачава. Спряла на едно по-широко място, вързала Вихър да пасеи наклала огън. Седнала и пийнала от лекарството си. Почувствала се по-добре и извадила от торбичката си питка и малко сирене. Докато се хранела, чула шум от храстите.
– Хей, кой е там? – попила Хейли
– Аз съм! – отвърнало тихо гласче
– Кой си ти?
– Ами … аз! – от храстите излязло малко тролче.
Момичето плеснало с ръце:
– Ха, колко си сладко!
– Но съм малко уморено. – казало тролчето
– Така ли? – учудило се момичето
– Да, и съм гладно. – тъжно седнало то край огъня
– Ами това не е проблем. Ето, заповядай от моята вечеря.
Хейли поделила храната си с новото си приятелче, което имало огромен апетит за малкия си размер. Когато се нахранило коремчето му изпъкнало все едно е глътнало топка. Двамата си говорили и принцесата му разказала за пътуването си. Тролчето се уплашило за нея. Било виждало Черния дракон. Бил голям колкото цяло село и бълвал огън, чиято топлина се усещала от няколко километра. Помолило я да не ходи там, но тя му отговорила, че няма как. Това била съдбата ѝ. Двамата си легнали сгушени един до друг, за да се топлят, а когато на сутринта Хейли се събудила видяла, че е сама. Тролчето го нямало. Върху торбичката ѝ имало оставена една дървена свирчица с надпис „намери изгубеното”. Подарък от новия ѝ приятел. Хейли я прибрала и продължила. Ходила цял ден, а привечер стигнала до брега на една широка и дълбока река. Огледала се, но не видяла нито брод, нито мост. Затова решила да пренощува и на сутринта да мисли как да премине. Заспала бързо, защото била уморена от ходене, а и лекарството от Теа вече не действало толкова добре, както в началото. Когато се събудила пила от него и тръгнала надолу по течението, за да търси брод. Не намерила. А водите били буйни, имало вълни високи колкото нея. Натъжила се и заплакала на брега. Дори нямало да успее да стигне до дракона. В този миг се сетила за обущаря и старите ботуши, които ѝ бил дал. Извадила ги от торбичката си и ги нахлузила. Засмяла се, защото ѝ били толкова големи, че приличала на Котарака в чизми от любимата ѝ приказка. Протегнала краче напред и … чудо. Стъпила върху водата. Внимателно стъпила и с другото краче. Вървяла по водата! Не можела да повярва, че бедният обущар ѝ е дал такъв безценен дар. Прекосила реката бързо, а когато стигнала на другия бряг махнала за довиждане на кончето си. То нямало как да премине с нея, затова го завързала за едно дърво да я чака. Черната планина започвала веднага след широката река, затова Хейли започнала да се изкачва по склона.
От дясно се чул глас.
– Хей, малката, къде си мислиш, че отиваш?
Хейли се огледала. Иззад една канара се показал парцаливо облечен мъж, който се подпирал на тояга.
– Ами, при Черния дракон! – отвърнала принцесата.
– Ха-ха-ха, драконът. Да-а-а-а, доста хора го търсеха, но … никой от качилите се, не се върна!
– Е, аз ще се върна.
– За целта, момиченце, трябва да те пусна! – застанал пред нея мъжът и скръстил ръце.
– Ами пусни ме.
– Няма.
– Пусни ме!
– Няма!
– Защо не искаш да ме пуснеш? – попитала Хейли.
– Защото Черния дракон ми плаща, за да го пазя и да паса козите му!
– Ти си овчар на Черния дракон?
– Ами, да. Да не мислиш, че се храни с боровинки.
– А къде ти е стадото?
– Тук е проблема… изгубих го – въздъхнал мъжът.- Ако довечера не прибера стадото Черния дракон мен ще изяде.
– Как така си го изгубил? – учудила се Хейли.
– Ами, ей така. Заспах под едно дърво и сега стадото го няма.
– Хм…. – рекла принцесата. – А, ако ти помогна да го намериш, ще ме пуснеш ли да мина?
– О-о-о! – зарадвал се овчарят – Разбира се, че ще те пусна. – Добре, чакай сега малко.
Хейли бръкнала в торбичката си и извадила дървената свирка, която тролчето ѝ било оставило като дар. Доближила я до устните си и я надула. Не се чул звук и тъкмо си помислила, че нищо няма да се получи, когато бавно започнали да се приближават кози от всички страни. Мъжът се зарадвал. Прегърнал я и я пуснал да се продължи пътя си като преди това дръпнал едно перо от шапката си и ѝ го дал с думите:
– Това перо е вълшебно. С него можеш да донесеш утеха, когато ти се плаче.
Хейли му благодарила и затичала пъргаво нагоре към пещерата, където живеел дракона. Стигнала привечер и се отпуснала на меките купчини сено, които застилали пода на пещерата. Затворила очи за малко, защото била много уморена. Почти веднага заспала. По някое време силен вятър я събудил. Скочила на крака и видяла пред себе си Черния дракон. Размахвал криле и сякаш тайфун се нахвърлял върху ѝ. Бил висок колкото градската стена на бащината ѝ крепост. Само главата му била голяма колкото Главния храм на Вотан, издигнат в центъра на града. Крилете му били големи като платна на кораб, а очите му – като езера. Хейли малко се уплашила, но се изправила срещу него и извикала:
– Хей, защо се ядосваш? Дошла съм да говоря с теб!
Драконът кацнал и погледнал малкото човече пред себе си.
– Ти знаеш ли кой съм? – викнал той, така че дъха му опърлил миглите ѝ.
– Да, знам! Черния дракон!
– Знаеш ли, че мога да изпепеля цял град с дъха си?
– Ами, не … , но предполагам, че можеш.
– И не те е страх да дойдеш в пещера ми?
– Страх ме е, но нямам друг избор! – отвърнала принцесата.
– Хм… – кимнал дракона – Нека чуя историята ти преди да те изям.
– Добре. – съгласила се Хейли и му разказала всичко.
След като приключила драконът помълчал малко, а после казал:
– Историята ти ме трогна, а аз обичам смелите хора! Ще ти дам капка кръв, за да оздравееш!
Хейли се зарадвала, но не била свикнала да получава даром нещата, които получава, затова го попитала:
– Аз какво мога да направя за теб?
– Ти ли, малко дете? – разсмял се той. – Нищо!
На принцесата ѝ се сторило, че драконът се натъжил, докато изричал последните думи, отишла до него, прегърнала част от огромното му свито крило. Сълзички избили в очите ѝ, а една паднала върху люспестата кожа. Драконът я погледнал учудено и промърморил по-скоро на себе си:
– Ако имах сега черно перо от Жар птица…
Хейли подскочила при тези думи, извадила перото, което овчарят ѝ бил дал и погалила дракона. Сълзата ѝ започнала да расте, разнасяна от нежното перо и постепенно покрило цялото огнедишащо същество. Чуло се съскане на дим, издигнала се пара, а когато се разнесла пред Хейли стояло изправено момченце на нейна възраст.
– Здрасти! – рекло то – Благодаря ти, че развали магията ми и отново съм човек!
Хейли била толкова изненадана, че не успяла да каже нищо.
– Да, – продължило момчето – аз съм принц Дайми и бях омагьосан да се превърна в страховит дракон, от когото всички се страхуват, а детето на злата вещица се всели в мен и зае мястото ми в кралското семейство.
Дайми ѝ разказал всичко, което бил преживял, и двамата разбрали, че това е същата баба, която дала захарното петле на Хейли. Двамата се спуснали от върха на планината. Когато минавали покрай овчаря, Дайми му хвърлил кесия със жълтици и му казал, че повече няма задължения, защото Черния дракон е мъртъв. После поели по пътя, докато стигнали буйната река. Хейли нахлузила ботушите и преминала после ги събула и хвърлила на Дайми, за да премине и той. След като и двамата се озовали на отсамния бряг, препуснали с кончето през гората. Тъкмо щели да излязат от нея, когато Хейли рязко я заболял коремът, свила се и паднала на земята и изгубила съзнание. Дайми се плеснал по челото: „ Забравих за кръвта”. Навел се над нея, взел вързания на кръста й бащин нож и порязал пръста си. От раната капнала кръв право на устните на Хейли. Бавно се стекла по езика до гърлото ѝ. Момичето се закашляло и отворило очи.
– Чувствам се … здрава! – изненадало се то.
– Вече имаш драконова кръв – усмихнал се Дайми, докато смучел раната на пръста си.
После двамата продължили към двореца.
Когато пристигнали всички посрещнали принцеса Хейли с бурни възгласи от радост, че се е върнала и е здрава. Прегръщали я и я целували, хвърляли цветя отгоре ѝ. Кралят и кралицата я понесли на ръце. Отпразнували завръщането ѝ и избавлението на Дайми от магията, а после пратили вестоносец до дома на принц Дайми, за да уведомят родителите му, че детето им е живо и здраво. През двете седмици, докато бащата на Дайми дойде да го вземе, двамата с Хейли били неразделни – играели заедно, тичали, разхождали се, правели пакости, вършели добрини. А после, когато Дайми си заминал, се уговорили всеки месец да се срещат по средата на пътя между двете кралства, за да се виждат и да си играят.
Там след година се издигнал град, който кръстили Хейлдайм в чест на двете деца и който с времето се разраснал. А когато Хейли и Дайми пораснали и се превърнали в прекрасна девойка и силен момък, се оженили и направили Хейлдайм своя столица. Заживели щастливо заедно и управлявали мъдро и с добро обединените си кралства.
А ако се чудите какво станало с вещицата, която причинила толкова злини, ще ви кажа, че кралят – бащата на Хейли – ѝ намерил прекрасно занимание. Направил брод през реката, където Хейли я пресякла, и сложил вещицата за лодкарка. Да прекарва денем и нощем всички, които искат да преминат бурните води.