Люляк

Започна да боядисва без желание. Освен това въпросната тераса бе със западно изложение и ставаше парник през лятото. Затова стоеше гол само по гащета и се обливаше в пот като… ‚нацистка свиня‘ /дали от някой роман на Ремарк не му хрумна това?/. Все тая, имаше работа да върши, а не му спореше. Скапаното панелно жилище изискваше постоянна поддръжка, ремонти и себеотдаване – като стара, грозна и ненаситна любовница /това пък сякаш от Маркес го открадна/, която ти пуска до смърт, само и само да не си отвориш очите и да я видиш. Мечето издаваше неравномерен звук, когато го търкаляше по стените, защото бяха криви. Изпсува ядно. Искаше му се да има някой, чието гърло да пререже. Ей, така. Без причина. Само, за да плисне кръв като във филмите. Изтри потта от челото си, защото само след миг щеше да влезе в очите му. шибаното слънце пече ли пече търкаля се моето мече Разсмя се на хайкуто си и продължи: оставя бели следи по изпъкналите гърди на панела Това беше по-добро, но … какво по дяволите. Покрай прозореца на остъкления балкон, който боядисваше, профуча нещо и тупна на тревата. Погледна, но не можеше да прецени какво са хвърлили този път селяндурите от входа. На цялата поляна около блока се валяха боклуци, които се натрупаха от миналата година, когато за последно излиза да направи оборка. „Тая дума не съм я чувал, откакто бях дете!“, помисли си, „Дори в кампанията на БТВ и не знам си кои още путки майни, не се спомена. Само стерилно „Да почистим България!“ Един автомат трябва и става прекрасно почистване, като се почне от тия в Съединението прави силата.“ Още нещо профуча и тупна. Този път видя, че това е найлоново пликче, пълно със смачкани пвц бутилки от бира. Подаде глава и изкрещя ядно: – Ей, тъпак, хвърляй си боклука в кофата! Никой не му отговори. Тия селяндури знаеха, че правят неправилни неща, чувстваха се гузно, когато някой им направи забележка, но нямаха никакво желание да се поправят или сами да са си ..коректив. Тази дума също не бе срещал от доста години. А не беше лоша. Коректив – нещо, което да коригира. Като поведението на комшиите. Той ли е коректив? Ама как, когато те не спираха да хвърлят боклуци, не спираха да не се съобразяват с часа, не спираха да се събират и да се наливат от ранен следобед до след полунощ пред входа, да вдигат шум и да тормозят… околните щеше да каже, но май само него. Никой друг не се оплакваше, никой друг не крещеше през терасата „Мама ви дейба“. Нима само той бе … различен. Замисли се и натопи мечето в легенчето с латекс. Белите следи оставаха по шпаклованите стени, а на вън се разнесе чалга. Не разбра как падна. Дори не успя да се уплаши, все пак живееше на първия етаж. Най-много да си счупи нещо. И как има време да си каже всичко това в ума, когато падането му продължи 3,4 стотни от секундата. Отвори уста да изкрещи, защото болката го пресече през кръста, но не се чу никакъв звук. Очите му плувнаха в сълзи. После припадна. Когато дойде на себе си, все още лежеше по гръб сред високата трева и отпадъците. Слънцето клонеше към залез и едва-едва надничаше зад блока през улицата. Опита се да се надигне глава, но болката напомняше на нагорещени железа привързани за врата му и се отказа. Не можеше да мръдне нито ръка, нито крак. Лежеше като счупена кукла – безсилен и изпълнен с толкова много болка, че му идеше да заплаче. Отвори уста да извика за помощ, но се чу само тих стон. „Няма ли кой да ме види?“, помисли си и затвори очи, заради любопитна муха, изоставила сплутите домати, захвърлени на поляната и кръжаща над лицето му. „Дори и да не излизат по терасите си, дори да не ходят в тази джунга, все някой кучкар ще мине. Кучето му ще ме надуши и ще лавне и той ще ме открие.“ Мухата кацна на носа му. Духна я, защото не можеше да вдигне ръка, но тя отлетя само за малко и пак се върна. Лазеше и го изследваше с професионално любопитство на микробиолог, открил тайнствен вид, непознат на науката. Въпреки дразненето разбра, че няма какво да направи. Опита се да мисли за нещо друго. Трябваше да смени гумите на колата. Вече бе топло, а знаеше, че зимните гуми увеличават спирачния път с 20% при мокра настилка. Не искаше да катастрофира заради немарливост, но все пак нямаше ли някой да го чуе. Нямаше ли някой да погледне през прозореца си и да си каже какво е това тъмно петно в тревата. Или щяха да го вземат за боклук… Насочи мислите си към апартамента – имаше доста неща, които трябваше да оправи: дограмата да се ремонтира, банята, батерията на чешмата в кухнята… А всъщност кой щеше да изведе кучето тази вечер? – Не, всъщност не съм боклук. Аз съм данъкоплатец и … – Никой не го е грижа за теб! – отвърна му скрибуцащ глас. Не, не можеше да е истина. Ей сега, жена му щеше да се надвеси над него и да се развика къде се е запилял, а ролките на косата ѝ щяха да се поклащат като сафрид в рибарска мрежа. Звездите над него изгряха и очите му потънаха в мистиката им. Следеше мигането им, потърси Голямата мечка и тя изръмжа срещу него. Усмихна се. Възможно ли е човек да се върне в мястото на последния сейв? Да започне отначало от произволно избран минал момент и да опита да прецака живота си по-епично и по-различно? За доста неща съжаляваше, че са се получили по настоящия начин. Дори и това падане, което го прегърна със земята. „Дори и ако се размириша, няма да ме открият“, каза си и затвори очи. Неусетно заспа без да сънува за първи път от години. Събуди се от студ и влага. Росата се бе просмукала в дрехите, през кожата му та чак до костите му. Трепереше, макар че реално не тялото му не мърдаше. Пиеше му се кафе. Как е възможно до сега никой да не е подал сигнал за неговото изчезване. Опита се отново да извика. Безуспешно. Бе сам и невъзможен за спасяване. Заплака. Сълзите му се смесиха с росата и тя придоби горчив вкус. Когато го напече слънцето, започна да кълне. На ум, разбира се. Беше жаден, когато слънцето напече. Остана примирен да чака нощта и утринната роса, която да го спаси от жаждата. Същевременно си мислеше за грешките, които бе постигнал някак без особени усилия. Факт е, че не се сещаше за нещо правилно, което бе направил. Преди години една приятелка му бе казала, че не би могъл да бъде щастлив. В началото избухна вътрешно в несъгласие, но с течение на времето си беше дал сметка, че това наистина е така. Той беше търсещ човек. Не се задоволяваше с това, което е до него, а искаше да изследва нови територии, да изпитва нови чувства, да бъде жив и богат. Не на пари, а на приключения, на постижения, на светоопит. А сега това… Толкова обичаше природата и сега можеше да се каже, че е сред нея. Веднъж бе избягал от големия град, за да се отпусне на голата земя. Тогава лежа с часове. Търпеше всякакви гадинки, които го лазеха. Но не искаше да стане. Чувстваше добре. Искаше да потъне в почвата и да се слее. Сякаш чука стара приятелка, която го поема целия и пие соковете му. Мамка му! Отвори очи. Свраката бе кацнала на гърдите му и го гледаше. Харесаха ѝ очите му. Сини. Опита се да изкрещи, но от гърлото му не излезе нито звук. Странно бе, че този лилав люляк на гърба на блока никой не го бе садил, а се издигна висок и наперен толкова бързо, че надничаше през прозореца на остъклената и все още небоядисана тераса.

Leave a Reply