Земя без хора

Мечът лежеше окървавен във все още стиснатата ѝ около дръжката му ръка. Ръката се издигна и в знак на победа се удари по стегнатите в златна ризница гърди. Алените капки по зловещо озъбеното острие подскочиха. Уриил свали меча. Другата ѝ ръка разтвори стиснатите в юмрук пръсти и огненият пламък угасна. Димът от тлеещите тук-там огньове смъдеше на очите ѝ и тя ги присви. Полето пред нея беше осеяно с трупове. Божественият гняв, който я водеше в битката, отстъпи място на мъка по падналите. Неестествено извити тела, лица, гротескно застинали в маски на ужас я обграждаха, докъдето ѝ стигаше погледът. Дори в смъртта си много от падналите не бяха успяли да възвърнат изцяло човешката си форма. Бичът Божи, чумата, покоси хората като късен сняг – първите цъфнали дръвчета. Тишината беше оглушителна. Обикновено до ушите достигаха стонове на ранени или умиращи, а сега само вятърът завихряше дима в странен танц към небето. Избърса острието си в едно от телата и го прибра. Крилата ѝ потрепнаха преди да се разтворят и да вдигнат притежателката си във въздуха. От високо гледката беше още по-ужасяваща. „Господи, какво сторих… – запита се за миг – трябва да проверя дали има оцелели…“ Несигурността ѝ отлетя с едно махване на крилете. Архангелът направи още един кръг около полето и пое към Света гора…
Мелихим – принцът на мора – галопираше из черната земя. Конят му бе тъмен като нощ без звезди и луна, чаткаше с копита, а там, където стъпваше, припламваха огньовете на ада. Най-после, мислеше си той, най-после всичко си дойде на мястото. Човечеството бе заличено от своя създател и злото бе победило. Без повече войни, без повече жертви нито от страна на Бялото войнство, нито от страна на Тъмните сили. Усмихваше се, докато оглеждаше безлюдната земя. А после се превърна в двуглав гарван и излетя. Искаше да се увери, че наистина няма останала жива душа. Плясъкът на крилете му отекна над самотните скали, притихналите долини, разрушените градове, останките от цивилизацията, която се бе оказала недостойна да съществува. Вечерта се прибра уморен. Слугите му вече се бяха погрижили за коня му, който се бе прибрал сам и Мелихим се изтегна в удобното си легло, изработено от стенания, болка и смърт. Впери огнен поглед в тавана и заспа. Молох крачеше бесен напред-назад пред портата и кълнеше. Как сега щяха да го почитат? Как щеше да черпи сили, след като нямаше кой да принесе нито едно дете в негова жертва? Усещаше, че избледнява. Усещаше, че губи себе си. Чертите му се размиваха във въздуха. Знаеше, че няма да оцелее, щеше да умре без поддръжката на простосмъртните. Светиите се бяха наредили в дълга процесия пред тронната зала, но архангелите не ги пускаха. – Не може така да продължава! – провикна се Свети Петър. – На кого да отварям портите? Кому да следим греховете и добрините? Оставихте ни без работа. – Аз не се оплаквам – усмихна се Свети Георги, който пушеше в ъгъла, облегнат на мраморна колона. – Ти да мълчиш – извика Юда – ходи си гони змейове, ама ще те видим, когато и последната овца не се оагни и няма кой да те почете. – Спокойно, господа – обади се Уриил. – Ще се оправят нещата. Великият писател работи върху нов проект! – Какво? – Свети Илия не дочуваше добре. Архангелът затвори очи с досада. Бурният вятър отдавна бе разнесъл пепелищата, праха от останките, за които се бе погрижило времето, а слънцето весело огряваше цъфналата земя. Из нея щъкаха всякакви животни – и стари, от преди унищожението, и нови – проекти на ангелите и на демоните. Но нещата не бяха добре за нито един от двата лагера. Доста изгубиха себе си, пропаднаха в безвремие, обезкървиха се без човечеството, което постоянно ги захранваше с чувства, с действия, с категории, с нарушения, със страдания, с доброта, с преклонение и обожание. Бяха се превърнали в сенки на самите себе си. Безплътни и безсмислени. Луцифер и Писателят се бяха срещали веднъж, за да обсъдят ситуацията, но не стигнаха до консенсус. Изпокараха се дали да възродят човечеството или да създадат изцяло нов вид. Луцифер дори предложи да променят себе си – както те двамата, така и цялото им войнство, за да оцелеят без захранването на вярата (или на липсата на такава), но предложението му не се прие. В крайна сметка решиха да отложат съвещанието, за да не се налага да хвърлят ези-тура. Но времето минаваше и двете страни бяха изнемощели. Надеждата не изгряваше отникъде, единствено земята процъфтяваше. Уриил и Мелихим се срещнаха тайно. Лъскавата някога броня на жената-войн вече не бе толкова блестяща, а принцът на мора не успяваше да завърши до край трансформацията си и тук там по кожата му бяха останали гарванови пера – изпочупени и мръсни. – Не изглеждаш добре – присмя му се архангелът. – Благодаря! – Каза, че имаш предложение? – реши повече да не остроумничи. – Имам, но сам не мога да го изпълня. Трябва ми помощ, трябва ми нещо – капка творчество, капка божественост, която да осъществи замисъла. – За какво става въпрос? – Слушай сега…- Мелихим се приближи до Уриил и тихо започна да ѝ шушне нещо. – Не, не! Абсурд! Няма как … да… – Уриил си тръгна ядосана, оставяйки отчаяния демон сам сред нищото. Няколко дни по-късно Мелихим успя да се преобрази за последен път. Едва се движеше и контролираше. Всъщност за малко не пропадна на дъното на ада, защото не успяваше да се вплътни. И изтръпна при тази мисъл. Никой – дори самият Крал на ада, не бе стигал на Дъното. Увисна на седлото на коня си, който също изнемощяло креташе и тръгна. Уриил му бе пратила съобщение. Архангелът му даде надежда, че нещо може да се случи, да промени света и да спаси двата лагера – на черното и на бялото. – Сигурна ли си, че това ще проработи? – нескри учудването си демонът. – Докато не го направим, няма да разберем – тросна се Уриил. – Мамка му, не бях чувал по-безумно нещо, което все пак да ми дава някаква надежда. – Ти? Говориш за безумно нещо и за надежда? Да не би да си заразен от човешкия вирус? – Пази Луцифер, не, разбира се. А и не …- Мелахим се огледа страхливо – … да не би хуманизмът да е наистина заразен? – Доколкото знам не, но Той не разкрива всичките си тайни пред нас. – Дано наистина да не е. А сега… – демонът протегна ръце към хладилната чанта, но пак се обърна към архангела. – Това, че пътуването в бъдещето беше успешно и там има развита цивилизация, означава ли, че ще успеем? – Не, може нещата да са се оправили, но не заради нас или всичко да се подредило, въпреки нас. – Все така говорите, сякаш не знаете нищо, а всъщност уж ви е ясно – Мелахим я погледна предизвикателно. Откакто двамата направиха обет да възродят човечеството, прекарваха много време заедно и все повече и повече компанията на красивата (и опасна) Уриил му беше приятна. Мъжкото начало в Мелахим взимаше превес над демоничната му същност, което не му харесваше. Но от друга страна не можеше да се пребори с факта, че… все пак му харесва. Чувстваше се странно жив, чувстваше странно амбициран, искаше му се да вижда Уриил постоянно, да се наслаждава на гласа ѝ, да заколи хиляди човеци, за да ги поднесе в краката ѝ, да я изкъпе в кръвта им, да …. Тръсна глава. Въпреки всички той си оставаше демон, а тя архангел. Всичко бе невъзможно. Надежда имаше единствено за човечеството, но не и за димната кула, която строеше в мечтите си. Демон и мечти. Дано Кралят на ада не го чуе, защото щеше да го одере и да разпъне кожата му между стадо говеда, щеше да нахрани свинете си с духа му, щеше да стрие костите му на прах и да ги разпръсне в реките от лава, така че да заличи всеки един спомен за съществуването на лудия демон. И все пак, когато Уриил предложи плана си, Мелахим се съгласи. Нямаше нищо против да бъде пратен в бъдещето, откъде открадна хладилната чанта, която беше нужна на архангелката, за да пренесе материала. Е, там, някъде в 20 или 21 век, си позволи кратка забежка. Влезе в долнопробен бар и съблазни една душа. Щеше да е негова след смъртта на тялото, а Кралят щеше да е доволен. Само да скрие още няколко хиляди века тази дългосрочна инвестиция. – Няма ли да ми помогнеш? – Какво има? – учуди се Мелахим. – Аз ли всичко трябва да върша, смотан задник? – Моля? Защо ме наричаш така? Нали се разбираме и дори сме … – Не, не сме приятели. Имам достатъчно приятели… – На които не можеш да се довериш, и които не те приемат за такава каквато си… Двамата се сепнаха и се погледнаха стреснато. Говореха като гаджета! Уплашиха се и млъкнаха. Не беше възможно и нямаше начин това да стане. Мелахим и Уриил – светът щеше да избухне и да се свърши с всичко и всички. Нямаше начин! И все пак… Уриил го погледна крадешком. Мъкнеше хладилната чанта към Едем и изглеждаше толкова сладък в усилието си да сдържи чувствата си. Ако бяха на една страна, ако бяха и двамата от бялото войнство… – Без расизъм, моля! – сопна се Мелахим, който бе прочел мислите ѝ. – О, я стига се прави на интересен. Без това вече сме почти на мястото. Демонът продължи намусено да мъкне хладилната чанта с тежкия материал. Едем изникна внезапно пред тях – красив, съхранен, природен парк на територията на черните племена. – Ухааа! – извика Уриил, невиждала досега толкова прекрасно творение – Не мога да повярвам… толкова е …. – Да бе, пълно е с всякакви гадини! – демонът беше още начумерен. – Още малко и всичко ще потече така, както трябва да тече ходът на времето – Уриил го прегърна, но бързо се сепна и грабна чантата от ръцете му и се засмя – Хайде, смотан задник, размърдай се. Двамата старци седят на протрито канапе. Срещу тях е огромен панорамен прозорец и спираща дъха гледка на високи планини, издигащи куполи над тучни ливади, гъсти, магични гори, където всичко процъфтява. – Миле Сердо, радвам се, че дойдохме тук на почивка – усмихва се старицата и сухата ѝ, напръскана с петна ръка, докосва коляното на стареца. – Само този артрит…. – Стига се оплаква – перва го вяло дамата. Той пали пура с треперещи ръце и всмуква дима. – Това ми остана като спомен… – въздиша мъжът. – Е, това да беше останало и от… – Хайде де, важното е, че успяхме. – Да – смехът на старицата е рязък и тя се закашля – въпреки че си смотан задник. – Благодарение на мен, Уриил. – Да, помогна ми много, но не забравяй, че планът беше мой. – Планът да ни изгонят от Ада и Рая. – Че какво ни е. Поживяхме си няколко хиляди години като хората. Старците избухват в смях и се прегръщат. – Още не мога да повярвам как се сети да накараш Бог да ти покаже как прави вълшебна животворна кал! – Е, леко го хлъзнах, но тогава бях млада и руса. Мелахим я погледна. Виждаше я така, както изглеждаше преди хилядолетия – млада, силна, здрава, красива, пламенна, отдадена на идеите си. – Ти винаги ще си моето слънце, Уриил. – А ти винаги ще си моят смотан задник, Мелахим! Валентин Попов – Votan & Lady Pol the Beloved

One thought on “Земя без хора

Leave a Reply