Нокаут

По това време бях около петдесетте, уморен от живота и битки. Вече бяха минали петнадесетина години от слизането ми от ринга и не бях във форма – адски тежък и отпуснат. По-лошото е, че нямах хъс, а само инерция. Затова работех като доставчик и карах малка ‚баничарка‘. Този ден спрях в началото на Солунска и я видях. Сива дребна жена. Закопчала ризата си до последно копче, семпла огърлица, вдигната коса на кок и пола до под коляното. Жена, която не бих забелязал. Очите ѝ гледаха на долу през повече време. Само понякога, подобно на уплашени канарчета в клетка се разлетяваха, колкото набързо да огледа, и после пак притихваха в паважа. На следващата сутрин пак я срещнах. Доставях цигари на близкия клек-шоп. Когато се изправих, тя беше зад мен, така че едва не я блъснах. – Извинете. – Промълви тя. – Няма проблем. Вие прощавайте. – Отвърнах. – Исках…Не знам как ще прозвучи, но исках да ви помоля за услуга… Усмихнах се невъздържано. На времето, когато бях активен боксьор съм правил много услуги, а край мен беше безкрайна върволица от девойки. Е, вярно, че тази женица не беше девойка, а мома със скучна професия като счетоводител, икономист, статистик или бог знае какво, но все пак и аз не бях онзи двадесетгодишен надървен със стероиди бик. – Да, кажете? – Свойски ѝ намигнах, а тя се изчерви. Стана ми неудобно и помислих, че ще избяга. – Имам едно старо пиано, наследство ми е от мама („Мама, а не майка ми“- най-вероятно покойница, в чиято памет дъщерята е отказала личен живот), която беше пианистка („Да, освен икономисти има и скучни музиканти) в… Ох, простете, много говоря („Защото нямаш никой в живота си“, помислих си), но исках да Ви помоля да ми помогнете да преместя пианото от едната стая в другата, защото…. Бърборенето ѝ продължи-малък скоклив водопад на планинска река. Учудващо е, че не се дразнех, а дори ми доставяше удоволствие. Разбрахме се на другата сутрин, когато пак идвам за доставка в район да ѝ се обадя. Даде ми телефона си на откъснато от стар указател листче и изпърха надолу по улицата, бързайки за работа. Прибрах листчето в джоба си и продължих. Така се запознах с нея.   На следващата сутрин се срещнахме отново, заведе ме в дома си. Всъщност етаж от стара кооперация, може би строена в началото на 19 век, оцеляла някак в бомбанидровките. Живееше в просторен апартамент на втория етаж. Пода скърцаше, а таваните бяха толкова високи, че исках да си представям как се боядисват. Високи дървета пред прозореца спираха светлината и тя светна лампата. Едва-едва се разнесе сумрака, колкото за да видя скромната мебелировка. Маса, два стола, канапе от петдесетте година, телевизор с кинескоп, бюфет с чаши и чинийки, ваза с изкуствени цветя. Тя беше облечена по същия строг начин. Усмихна се срамежливо и ми показа пианото, което трябваше да отиде на срещуположната стена, където до скоро стоял фикус. Напънах мишци и успях да избутам „Беларусь“. Не ми отне повече от няколко минути, но тя бе много благодарна. Покани ме да седна на един от двата стола и направи кафе в малки порцеланови чашки. Сложи чинийка с няколко бисквити и чаша вода. – Нямаш ли нещо по-твърдо?- Пошегувах се, отпивайки от кафето. – О, да, да, разбира се, няма проблем, просто… – притесни се. – Аз съм на работа малко по-късно, не мислех, че ….. Познавах този тип жени, затова отцепих: – Аз пък си освободих целия ден. Мислех, че ще имаме повече работа. Тя се изчерви и сведе очи. Излезе бързо към кухнята и се върна с две ракиени чаши. Остави ги пред мен и се завъртя към бюфета. Огледах всичко, което прикриваше семплото облекло и се отпуснах на стола. Бях на работа, просто излъгах преди малко, но защо пък не. Дойде с шише коняк „Плиска“ и наля в една чаша. – Сипи си и ти. – Подканих я. – Но, аз… аз съм на работа после. – Пърхаше като объркана птичка. – Нищо, де. Има време. Изчаках я да си сипе и се изправих срещу нея. Беше около глава по-ниска от мен. Вдигнах чаша за тост: – За нашето запознанство, за бъдещето и приятните емоции. Изчерви се, докато отпиваше и избягваше да ме погледне в очите, което ми допадна. Обикновено тези сдържани моми се оказваха изключително разкрепостени след като преодолееш първоначалната съпротива. Изпих коняка на екс и си налях още една чаша. – Мога ли да си взема душ, защото се изпотих? – Да, разбира се, банята е в дясно, а аз сега ще ти донеса хавлия. Тя излезе от стаята, а аз побързах да се освободя от дрехите си и да се вмъкна в банята. Пуснах душа и оставих водата да ме облива. Затворих очи и започнах да броя на ум. Когато стигнах 180 реших, че съм се излъгал и подвел, но на 208 се чу тихо почукване. Ако не го очаквах и не се ослушвах нямаше да го чуя. – Да. – Извиках. Вратата се открехна едва и се подаде ръка, държаща голяма хавлиена кърпа. – Моля? Не те чувам от шуртеното на водата. Вратата плахо се отвори още малко. – Нося ти кърпата. – А, да, благодаря ти. Би ли ми помогнала малко. – Отвърнах възможно най-безразлично и се обърнах с гръб към вратата. – Помогни ми с гърба, защото мисля, че съм си изкълчил ръката. Не гледах, но знаех, че ще се поколебае, после ще отвори вратата още малко. Ще пристъпи в банята, свенливо свела очи. После ще ме огледа крадливо и …. Психология. Всичко е психология и правилни изводи при наблюдение. Отново започнах да броя. На 75 усетих ръцете ѝ на гърба ми. Движеха се нежно. Като падащи есенни листа. Обърнах се. Лицето ѝ беше на нивото на гърдите ми. На педя разстояние. Повдигнах брадичката ѝ, а капчиците вода опръскаха стъклата на очилата ѝ с черни ретро рамки. Бавно ги свалих и долепих устни до нейните. После я прегърнах и придърпах под душа.   Този ден не отидохме на работа, нито аз, нито тя. Останахме под душа, в леглото, на пианото, на масата, на дивана. Оказах се прав. Тя нямаше задръжки веднъж разцъфнала и позволила си да остане гола пред непознат. Опознахме се и се чувствахме свойски. Вечерта си тръгнах, въпреки молбите ѝ да остана. Трябваше да се отдръпна, за да не се насити и да реши, че съм послушното кученце, което с махане на опашка ще идва всеки път, когато размаха наградата. Когато се прибрах в квартира си, си налях голямо уиски и пуснах телевизора. Имах нужда да откъсна съзнание и мисли от нея. За толкова кратко време някак усещах, че тя ми е влязла под кожата. Въпреки познанията ми и огромния опит с жените, осъзнавах, че не съм защитен напълно и това ме плашеше. Петдесет години и сега усещах пукнатини в каменната си фасада. След третата чаша уиски и пет часа филми за животните по света, най-после заспах. Когато се събудих на следващата сутрин усещах косата ти по гърдите си, но с разочарование осъзнах, че е фантомно усещане. Надигнах се и изгълтах литър айрян, след което се избръснах и облякох за работа. Когато минах по улицата, където тя живееше, усетих нервност, настръхване и нещо, което не бях усещал друг път. Ниско долу в стомаха. Не я видях и денят се изхлузи бавно и протяжно в своята нещастна и самотна сивота. Прибрах се късно и веднага легнах без да пия. Исках да съм бодър на следващата сутрин, за да изляза рано и да се завъртя в нейния район. Да инсценирам случайна среща, макар че осъзнавах колко плоско и глупаво е това. Някак бях станал кученцето, което търси своята награда. А цял живот се бях пазил от това. Не бях отнесъл малко крошета от съдбата, няколко пъти бях падал в нокдаун, но винаги се бях изправял. И този път вярвах, че ще е така. Това беше просто временна слабост, с която щях да се справя. След като ѝ се отдам и ѝ позволя да ме потопи в насладата си. А после знаех как да се изправя, да нанеса съкрушителен удар и да се оттегля с шампионския пояс. Минаха дни и седмици. Виждахме се редовно в тях – стария апартамент, оставен ѝ от родителите ѝ, които бяха отишли да живеят в провинцията на спокойствие и чист въздух. Жадувах с нетърпение всеки миг от връзката ни, макар че все още се държах на разстояние – идвах вечер и си тръгвах сутрин и то не всеки ден. Уикендът, който за мен започваше в четвъртък вечерта и свършваше в понеделник сутринта, си беше изцяло и само запазен за мен. Правех неща, които цял живот съм правил – клубове, запивания, сбивания, разбира се, забиване на гаджета, кратки разходки до Пловдив, Варна или Бургас. Времето минаваше. Забелязах я в началото на познанството ни да разцъфва. Отпусна се и започна да се смее. Имаше приятен смях-не силен и вулгарен, а тих и игрив. Не знам защо ми напомняше за чанове и Родопа планина. Когато се смееше, очите ѝ заблестяваха като морски разпенени вълни. Спря да стяга косата си в кок и започна да я пуска свободно по раменете си – водопад от аромат и уют.  Няколко пъти ми направи намек намек да се откажа от моя начин на живот, да се преместя при нея, да бъдем заедно и да си помагаме. Избухнах, макар че погали самолюбието ми – казах ѝ, че я харесвам, но до там, сексът е страхотен, но до там, имаме общи теми за разговор, но не и цяла вечност, така че е по-добре да не се събираме. После излязох. Сигурен съм, че е плакала, свита на дивана, а после е чела някоя от нейните постоянно сменящи се край леглото ѝ книги. Беше маниачка на тема четене и то на художествена литература. Аз също обичах да чета, но главно научни творби и най-вече психологически – те ми помогнаха в кариерата на боксьор и в кариерата на живота. Но не мисля, че всички имаме толкова време на този свят, за да изчитаме по книга на ден и да не ни остава време за истинско живеене. Не във хартиено-печатната реалност, а в истинската. Харесвах изтънченото ѝ чувство за хумор, спокойствието и смирения дух и знаех, че моето избухване няма да я отдалечи за дълго. И се оказах прав. Обади ми се след два дни и се извини, че така пресирала връзката ни. Приех извиненията великодушно и след половин час бях пред вратата ѝ. Продължихме да водим тази връзка на котка и мишка, споделящи общи наслади, но без никакъв ангажимент. Минаха месеци и дойде лятото. Заминах с приятели на море за три седмици – обиколихме няколко курорта и къмпинги, изпих литри алкохол и спах с десетина различни девойки – някои бяха пияни, други надрусани, трети просто нимфоманки, но при всеки един акт, колкото и жената да беше различна, долавях незадоволеност – емоционална, душевна, сърдечна. Все едно да ядеш хляб от трици, а не от бяло брашно. Към края на морското приключение взех решение, че е време да се съберем и да поема някаква отговорност. Това не ми беше в стила, но в онзи момент така чувствах и усещах нещата, а най-глупавото нещо, което може да направи човек, е да върви срещу себе си и чувствата си.   Когато ми отвори вратата след близо месец раздяла, нещо ме прободе. Трудно е да се каже в стомаха или сърцето, но … Изглеждаше слаба и жълта, с големи тъмни кръгове под очите. Попитах я как е, какво има, но се усмихна уморено с „Всичко е наред!“. – Радвам се да те видя. – Каза ми. Явно наистина ѝ бях липсвал, защото тази нощ правихме най-хубавия секс, откакто се познавахме. На другата сутрин седнахме да пием кафе преди работа. Аз запалих цигара и се вгледах тревожно в лицето ѝ. Имаше нещо, имаше някаква промяна, имаше… Не беше същата жена, която бях оставил. – Ще трябва да се разделим. – Дръпнах от цигарата два пъти преди да я погледна въпросително. – Моля? –Попитах. Мъжката ми чест бе засегната. Никоя не си беше позволявала да ме зарязва. Близо половин век, аз бях Алфата, аз избирах! – Правилно ме чу. – Изведнъж се напери срещу мен и за миг дори се уплаших от блясъка в очите ѝ. После седна и се усмихна. – Извинявай. Идва ти като гръм от ясно небе. Така или иначе връзката ни е безперспективна, но по-важното е, че родителите ми се връщат и ще трябва да ги гледам, защото са болни. Едва ли ще имам време за теб, така че е по-добре да приключим всичко сега. – Но… – Виж, не ми се говори повече, а и бързам за работа. – Изведнъж стана и наметна лятното си сако. – Остави ключа под изтривалката като излезеш. И повече не ме търси. Бях обиден и огорчен, болеше ме, бях изненадан. Гордостта ми на самец бе поставена под заплаха. Срамувах се чувствата на слабост и отчаяние, които ме обхванаха и изгасих бързо цигарата. Нервно изхвърлих кафето в мивката и оставих чашата на плота. – Няма нужда да оставяш ключа под изтривалката. Тръгвам още сега. – Изръмжах сърдито и набързо обух джинсите и навлякох ризата си. Минах покрай нея и си отидох, така както бях дошъл. Анонимно. Времето минаваше – часове, дни, седмици, месеци, година. Ще излъжа, ако кажа, че я забравих, но и ще е лицемерно, ако твърдя, че не привикнах. Човек е така устроен, че успява да се настрои спрямо обстоятелствата. Да, определено остана една празнина в мен след като ме изгони от живота си. Да, определено понякога се чудех какво би станало, ако се бях съгласил да заживеем заедно „на семейни начала“. Най-вече след някоя и друга чашка си мислех това. Да, за тази година и няколко месеца си поживях – отдадох се на алкохол, приятелски компании и разврат. Все пак ние мъжете така преживяваме всичко. Заместваме една жена с други, изпиваме няколко литра, за да спрем да виждаме разликите между тях и си мислим, че запълваме празното място оставено след любовта, че сърцето ни е желязно и сме се справили с проблема. Но винаги някъде там остава свраката на съмнението, която кресливо кряска от време на време и ни напомня, че сърцето не е само мускул, а и приемник и предавател на чувства. Лъжем се сами себе си и се правим, че си вярваме. В интерес на истината в един период започнах да пия приспивателни. Веднъж се опитах и да ги смеся с алкохол, защото болката беше твърде силна, за да я понеса. Фантомна ли е болката, която човек усеща в сърцето си? В душата си? В цялото си същество. Не знам, но и няма значение как се нарича, дали наистина е там или я няма изобщо. Факт е, че боли. И всеки има своя си начин да се справи. Аз се стараех да живея на бързи обороти, винаги да съм зает, да има бутилка под ръка, да имам жена на повикване, да тренирам и да удрям боксовата круша, докато ми отмалеят ръцете. Мисля, че се справих, все пак бях спортист, а и гордостта ми не ми позволяваше да рухна с изключение на онзи момент, когато смесих лекарствата с алкохола. Спаси ме момичето, което бях наел за през нощта. Бивша наркоманка, сблъсквала се с какво ли не. Съвсем обикновена жена, но се оказа на място, точно когато трябва. Месец след този момент, реших да направя нещо. Болката не намаляваше,а просто се възпита да живее заедно в онзи вакуум, останал след нейната липса и пулсираше като нажежено от електричество метален стълб. Въпросната утрин станах и се обръснах. За пръв път от години бях прекарал нощта сам, бях мъчително трезвен, ръцете ми трепереха и се потях като в мач с Ивендър Холифийлд. Избръснах се, пих кафе, измих си зъбите, облякох се с най-чистите си мръсни дрехи и излязох. Отправих се директно към адреса ѝ. Исках да я срещна преди работа и да поговорим. Да се видим, да се срещнем, да обсъдим нещата, случили се между нас и в течение на месеците раздяла. Унизително е, но бях готов да лазя пред нея. От гордостта ми почти нищо не бе останало или поне беше толкова малко, колкото джобния пепелник, който носех като сувенир. Вървях бързо,но притеснено. Исках да я хвана в точния момент. Когато наближих кооперацията, спрях за минута. Извадих мокри кърпички от джоба си и избърсах врата и челото. Продължих. Стигнах и се загледах през оградата към входната врата. Очаквах да излезе всеки момент. По време на връзката ни тя беше точна като швейцарски часовник, но ето, че мина минута, две, пет и нея я нямаше. Вратата се отвори, а аз цял се разтреперих. Уви, напразно. Оказа се възрастна беловласа жена, облечена в черно и подпираща се на бастунче. Изглеждаше толкова дребна и свита, дори нежна като изработена от фин китайски порцелан. Старицата се разходи из двора напред-назад. Вече бяха минали петнайсетина минути, а нея я нямаше. Започвах да се чудя дали да не отида до работата ѝ и да видя  дали е там или да попитам колегите ѝ. – Чакаш ли някого, момко? Гласът ме стресна. Докато се чудех какво да правя, възрастната дама се беше приближила до мен. – А,… аз…, ми да. – Запелтечих аз. – Имам среща с една позната. – Тук ли живее? – Полюбопитства дамата. – Да, хей там на … – А как се казва? И аз живея тук и може да я познавам. Ще я извикам, за да не се мотаеш така. – О, благодаря, няма нужда. Може да е заета или … – Не ми е проблем, – възкликна старицата – за мен ще приятно малко да разнообразя ежедневието си. – Ами, добре, – отвърнах аз – името ѝ е Х. Старицата пребледня и потрепери. Приближих се светкавично до нея и я подхванах, притеснявайки се да не се строполи на земята. – Къде… къде…  – със залепнали устни ме попита тя – живее? – Ами на втория етаж, в ляво. Старицата ме изгледа изпитателно, може би минута, в очите, докато все още стискаше ръката ми. – Мислех, че се подиграваш с мен, но май си честен и наистина не знаеш. – И избухна в плач. Нещо ме стисна за гърлото и започна да ме души. – Какво да не знам? – Почти извиках в лицето ѝ. – Ела вътре. Да поседнем. Тръгнахме хванати под ръка. Пейката беше на сянка, а на дървото до нея пееше чучулига. В тревата щъкаха буболечки и прелитаха пчели и очи. Старицата започна да говори и разказва, а после се надигна и ме поведе към апартамента на втория етаж, който така добре познавах. Когато влязохме усетих миризма на нафталин и тамян. На стената в рамка беше поставен некролог, а пред него грееше свещ. От снимката ме гледаше моята любима. Едва се строполих на стола. За няколко минути минах от състояние на надежда, гарнирана с притеснение, до пълно отчаяние и тъга. Ако до сега бях усещал болезнена липса, сега мъката ми беше стократно по-голяма. Старицата се оказа, че майка на Х. Преди повече от година, горе-долу по времето, когато ме изгони, се обадила на майка си да ѝ съобщи, че е болна от рак и ѝ остават няколко месеца живот. Помолила я да дойде при нея в София и да ѝ помага да си отиде спокойно. Старицата била много разстроена. Най-голямото проклятие било да изгубиш детето си. Признах ѝ, че и аз смятам така. После угаснала – пожълтяла, отслабнала, чезнела. Спомних последния път, когато я видях. Изглеждаше променена. Но сега чак си давах сметка защо-болестта я е ядяла от вътре. Баща ѝ, съпругът на старица, я изпреварил. Починал от притеснение преди болната си дъщеря. Не стига болестта, но и Х не успяла да отиде на погребението на собствения си баща. По това време вече била на морфин. Бабата, която бе пред мен, се беше смалила, смазана от товара, докато ми разказваше – съпруг, дете и всемирна самота на преклонна възраст. Никому не желая това. Изслушах я и си дадох сметка, че съм най-големия глупак на света. Бях ѝ доказал, че съм безотговорен и повърхност, тя не е била сигурна в моите чувства и е преценила, че не ѝ остава време, което да губи с мен или ме е пожалила да не я гледам как се превръща в развалина и чезне, и се бе погрижила за мен. Да бъда далеч от падението и унижението ѝ. Да я запомня със светлите спомени. Такава, каквато е била – красива, лъчезарна, усмихната и бодра, срамежлива и борбена. А аз… Отвратителен глупак! И друг път в живота ми се е случвало да не се понасям, но сега се мразех от дъното на душата. Когато си тръгнах, на каишка зад мен, като куче, водех празнотата си, изпълнена с болка, която цял живот ми беше и си остана мой спътник.