Спомени от морето

Първо се разтвори като морска пяна във вълните и обходи моретата. Запозна се с всички твари и ги обикна. Обикнаха я и те. После надникна в черупките на мидите, на охлювите и погали коралите. Спусна се в тъмните дълбини, където светлина не проникваше. Беше ѝ студено, но знаеше, че я чакат. И наистина откри причудливи твари, които бързо я целуваха по бузките и после се отдалечаваха, защото тя грееше и топлеше, а тях това ги плашеше и измъчваше. Без студа и тъмнината си щяха да загинат. Зарови се за кратко в пясъчното дъно, а после се впусна в търсене на отдавна потънали кораби. Разглеждаше останките им, вмъкваше се в трюмовете им, обличаше полуразпадналите се дрехи или търчеше по килнати палуби, размахвайки ръждасяла сабя над главата си. Пееше си „петнайсет души на ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром“ и се правеше, че пие от бутилка, отдавна недокосвана от човешка ръка. Когато ѝ омръзна тази игра се отправи на север. Поигра си с тюлените и моржовете, но и това ѝ доскуча. Тогава се отпусна и се разтвори отново в морската пяна… частици от нея стигнаха до карибите, ръчичките ѝ до Нова Зеландия и Фиджи, краченцата до Огнена земя, очичките ѝ надничаха в индийския океан, а носленцето ѝ долавяше ароматите на подправките от Индия и Шри Ланка. Минаха дни, седмици, месеци. И това ѝ омръзна. Загледа се в небето и порещите синевата самолети, заслуша се в звуците край големите пристанища – хората се забавляваха, слушаха музика, пееха и танцуваха. Затанцува и тя край плажовете на рио, а после и с маорите. Разпери пяната си и се просмука в пясъка, притаи се на дъното на рапан и едно дете я взе. – Я, мамо, чуй, чуй, някой говори от вътре! – развика се то. Тя капна от рапана и просмуквайки се през мокрия пясък, отново се разтвори в морето. Беше и щастлива, и нещастна. Имаше много неща, които видя и научи, но ѝ липсваше другар, семейство, споделеност.

Истински се зарадва, когато след дълго бродене попадна на русалки, играещи в плитчините край отдалечен от цивилизацията свят бряг. Те я усетиха край себе си и се разсмяха. Прегърнаха я, погалиха я с думите „Откога те чакаме!“, а после я дръпнаха, за да се гмурка с тях, да се гонят, да си подхвърлят миди или малки рачета. Пляскаха с опашки край нея, докато започна да се мръква. Тогава се чу тътен и гръмовен глас забуча из дълбините: – Прибирайте се деца мои, късно е вече! С радостни викове русалките се гмурнаха като преди това се сбогуваха с нея. Тя остана сама. Разплака се: – Мога ли да дойда с вас? Но никой не ѝ отговори.

Колата се движеше бавно. Мъжът вече беловлас и на прага на седемдесетте си години недовиждаше много добре. Жена му на съседната седалка мълчеше. Винаги, всяка година на това пътуване тя бе мълчалива. Трудно уговориха децата си, че ще отсъстват няколко дни, още по-трудно избегнаха въпросите защо от четиридесет години на една и съща дата пътуват до Ахтопол. Това си беше тяхна тайна и щеше да умре с тях. Цялата болка, която преживяха щеше да изгние заедно с телата им, когато ги положат в пръстта.

Морският град ги посрещна шумен и приветлив. В началото на високия сезон туристите бяха изпълнили всяко кътче от курортното градче. Колата на старците едва пълзеше по уличките, за да достигне до квартирата, която бяха запазили преди повече от десет месеца. Много трудно намериха и място за паркиране на няколко пресечки от мястото за настаняване. – Хайде, хайде, побързай! – припряно измърмори жената, а съпругът ѝ само изсумтя. Когато заключиха колата, залязващото слънце проследи две прегърбени фигури, хванати под ръка да влизат в четириетажна къща.

„Мъчно ми е.“, промълви чистобялата пяна, „Вече не знам къде да отида и какво да правя…“ „Мъчно ѝ е… мъчно ѝ е… мъчно ѝ е…“, като ехо повториха коралите, „Мъчно ѝ е…“, подеха рапаните, „Мъчно ѝ е…“, люшнаха се водоралсите, „Мъчно ѝ …“, затрептяха медузите…, „Мъчно ѝ е…“, избълбукаха кефалите…. Цялото море почерня и вълните забумтяха. Блъскаха се във вълноломите и крещяха „МЪЧНО Ѝ Е!“. Чайките подхванаха с крясъци мантрата и запляскаха с криле.

Тази вечер, въпреки тихото време, морето бе бурно. Старците стояха на кея и гледаха към водата, която се плискаше под краката им. Очите им бяха изпълнени със сълзи. Мъжът ги избърсваше с бързи движения на ръката, но съпругата му ги оставяше да се стичат. Солени капки море от безнадежност и мъка. После се прибраха в квартирата си без да вечерят. Легнаха един до друг и се прегърнаха.

На другия ден щяха да отпътуват. Знаеха, че повече няма да могат да идват. Твърде възрастни бяха, твърде остро започнаха да се обаждат болежките. Годините тежаха и не можеха да се борят с тях. Почти не спаха в тази последна нощ и първите лъчи се огледаха в стегнатия им багаж. Двете прегърбени фигури бяха на кея. – Бихте ли ни снимали? – попита стареца един ранобуден младеж, излязъл да потича. – Разбира се! Само че… – огледа ретроапарата, най-вероятно с лента. – как точно да…. – Сега ще Ви обясня. След няколко минути разяснения най-после снимката беше направена. Старците се върнаха в квартирата, взеха си багажа и поеха към столицата.

Седмица по-късно намериха стерецът паднал и безжизнен до апаратурата за проявяване на филми. До студената му ръка лежеше фотография. Виждаха се двамата с жена му, а зад гърба им, над водата се подаваше личице на момичнце с дълга руса коса и панделки.