За хоръра: право на мнение

Повод за настоящата статия е публикуваното в медиите становище на члена от журито на конкурса „Южна пролет”  Теодора Димова, която оценява като негативен симптома на повлияването на творците от жанровете „хорър” и „фентъзи”.  Като автор, творящ в тези жанрове (и не само) и като фен на този тип литература и кино, смятам че няма никакво основание да се принизява влиянието на хорър и фентъзи жанровете, тъй като за разлика от България, в световен мащаб техния принос към изкуството е огромен и неоспорим. Нужно ли е да споменавам творци като Робърт Блох, Брам Стокър, Мери Шели, Ан Радклиф, Джордж Р.Р. Мартин, Рей Бредбъри, Томас Харис, Дан Симънс, Нийл Геймън, Стивън Кинг, Едгар Алан По и още, и още. Робърт Блох например е носител на наградата „Хюго” през 1958 г., а вторият му роман „Психо“ от 1959 г. е основа за едноименния филм на Алфред Хичкок. През 1975 г. получава наградата „World Fantasy Award” за особен принос във фантастиката. А кой не е чувал за Мери Шели и „Франкенщайн или новият Прометей”, издаден през 1818 г. (?!). А бащата на ужаса Хауърд Лъвкрафт, който е вдъхновил хиляди автори и чийто лик доскоро носеше литературна награда? Рей Бредбъри казва за себе си: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ Бредбъри е носител е на наградите „О’Хенри”, „Бенджамин Франклин”, награда на Американската академия, има звезда на холивудската алея на славата, наградата „Еми” и още, още. Автор като Греъм Мастерсън твори в жанровете на хоръра, документалистиката, исторически романи и др. Нима тези имена не са достойни, за да вдъхновяват младите творици? Няма да изреждам постиженията на другите звездни автори, творящи в споменатите и принизени от Димова жанрове, защото няма смисъл. Твърде жалко е, че член на жури, творец и драматург си позволява да изразява негативна оценка на огромен дял от световното литературно наследство и да принизява имена, които са дали на човечеството творби като „451 по Фаренхайт”, „Смъртта е занимание самотно”,  „То”, „Франкенщайн”, „Дракула”, „Маниту” и много други. Автори, които непрестанно вдъхновяват читателите си, които са уважавани от киноиндустрията и които, смея да твърдя, позволяват на публиката да повярва във възможното невъзможно, дават ѝ криле за мечтаене и вдъхновяват хиляди млади, прохождащи творци. Чисто жанрово определяне на даден автор от друга страна е доста посредствен подход за анализиране на творчеството му, тъй като в огромна част от литературата се използват похватите на хоръра в чисто нехорър книги, за моя радост и удоволствие, което се наблюдава и в съвременната българска литература.  В огромен плюс за читателя е да се запознае с многообразието от автори  и жанрове и да си позволи да се откъсне от границите, които му поставят такива мнения и негативни оценки, но за съжаление в България все още е модерно да се пише (и чете) за комунизъм и репресии, но явно все още обществото не се е излекувало от четиридесет и пет годишната трамва. Тези теми неофициално се „пробутват” в литературните среди и се гледа благосклонно на тях от издателите, което от една страна е оправдано. В условията на частния бизнес, издателите ще предложат това, което се търси, но не бива да се неглижират усилия на редица издателства да разширят и разчупят порочния кръг като налагат не само световни класици, а и съвременни български автори като Сибин Майналовски, Иван Атанасов, Елена Павлова, Димитър Цолов-Доктора, чиито жанрови книги са под шапката на „Изток-Запад”, Бранимир Събев и издателство „Ибис“, издателството „Гаяна”, което залага основно на съвременни остросюжетни автори, както и „Сиела”, чието попадение Мартин Колев прави фурор със „Софийски магьосници” и други. Има редица добри примери за бягане от клишетата и за стремеж към предоставяне на свободата на избор пред читателя , което е добра тенденция в условията на пазарна икономика. Така че в никакъв случай не смятам, че е в полза нито на книгоиздаването, нито на правото на информиран избор от страна на читателя, да се заклеймява кой и да е литературен жанр. Още по-малко е в полза на организаторите на литературни конкурси. Така че, уважаеми четящи и пишещи приятели, няма нищо по-лошо от това да ви казват какво да ви вдъхновява и какво да четете. Няма и по-елитни и по-низши жанрове. Четете това, което ви е по-сърце и ви доставя удоволствие и наслада, а анализите и изводите оставете на „специалистите”. Валентин Попов – Вотан