Храм

Чувствам се чудесно. Мястото е топло, тъмно и уютно. Не знаех това, когато се появих. Затова и радостта ми е толкова голяма и се вълнувам. Усещам трептенията, теченията, виждам пулсациите, а понякога долавям далечни излъчвания, които ми доставят радост. Оставям се на космоса да ме носи и люлее и изпразвам съзнанието си от всички опасения, които ме обхващаха редовно преди съзиданието. Гледам прелитащи и преливащи се цветове около мен, чиито трептения ме хипнотизират и унасят, докато потъна в дълбок и приятен сън. Тогава сънувам звезди и галактики, които танцуват в орбита около мен, полюшват се на вълните на безвремието, което ме обхваща и мен в приятелска прегръдка. Чувствам се част от всичко и част от нощта, която заражда Началото на съществуванието. Пулсирам заедно с единения свят, а цветовете му греят в очите ми – космос на сбъдващи мечти и обещания. Колкото повече се нося из безкрая на топлите води на космическия океан, толкова повече осъзнавам мястото си – хем единено и маргинализирано от все по-бързо растящия ми Аз, хем като част от общия свят на материално и нематериално битие. Чувството е опияняващо. Значимост сам по себе си и значимост като част от всичко. По-късно долавям и изключително приятни резонанси, които нахлуват в съзнанието ми и долавям заформянето на Любовта. Ако някога бих се разтопил, то бих искал да е от любов. Плувах в нея и се отдавах на чувството за съзряване. Чувствах се все по-значим, все по-силен и все по-съвършен. Дали това е измамно усещане. Да! Но го разбрах много, много по-късно. Тогава, когато опознах названията на формите от околния свят – малка частица от космоса, който ме бе зародил в безкрая си и от който бях неразделна част. И тогава дойде болката, която изпълни всичко и всичко се превърна в нея. След нея долових разкъсването на мрака и прекрасните танцуващи светлини и вълни на трептения. Уплаших се, когато в един момент стените на света се срутиха около мен и ме затрупаха, задушавайки ме. Точно, когато чувствах, че ще се разпадна в ефира на чернотата, когато светлините и цветовете се превърнаха в убийствено мъчителни игли, които ме пробождаха и раздираха, отворих уста и поех дъх. Мигом дойде облекчението, а веднага след това ме заля безграничната и безусловната любов на богинята, която ме пое в нежните си, топли ръце. Прегърна ме и ме целуна. Положи главата ми на гърдите си и аз дочух и отново усетих онази космическа пулсация, която ми даряваше спокойствие и сигурност през времето на моето зараждане. Напуснах храма, но той винаги ще остане в мен!