Пред-ревю на „Пепел от мрак“ от Екатерина Стоянова

Септември месец се очертава един специален месец за мен, защото тогава на бял свят ще се появи моят втори сборник с разкази.

Един от тях е и новият сборник от разкази на Валентин Попов, който, както разбрах излиза септември месец и точно по този повод пиша това ревю. Сборникът може още да не е в печат, но аз се запознах достатъчно добре със съдържанието му, благодарение на автора и се захласнах, и за по-малко от ден го изчетох, готова да напиша т.нар. „пред-ревю“. Малко особен термин е предполагам, затова ще дам насоки към една статия, която един мой любим блогър писа преди време и обяснява за тази традиция, характерна за чуждестранните издания, благодарение на която читателското мнение се проучва преди крайният продукт да види бял свят.

За мен беше истинско удоволствие да се докосна до разказите на Валентин Попов още преди сборникът му да е окончателно завършен (така преди време четох една от книгите на Делиян Маринов, но не писах предварително ревю за нея, изчаках си кротичко да излезе и на пазара).

Това е вторият сборник на Валентин Попов, като първият радва читателите си от миналата година. Издава се с помощта на издателство Gaiana book&art studio и от поредицата „Дракус“ (много обични от мен книжки).

Сборникът („Пепел от мрак“) съдържа двадесет разказа, обхващащи един голям набор от фентъзи, хорър и фантастика, примесени едно с друго в такъв интригуващ и завладяващ краен резултат.

Всеки един разказ е нестандартен и уникален сам по себе си.

И ако стартът е съвсем нормален, спокоен, битов, то развоят на събитията няма нищо общо, завръзка и развръзка, финал в някои от разказите са толкова зашеметяващи, на ниво, което спокойно мога да сравня с развоя в някои разкази  от Чеймбърс, Лъвкрафт, По – зашеметяващи, необикновени, оставящи в шок, докато се проумее напълно това, което в действителност се  е случило в разказа. Такива са за мен тези автори, такова впечатление ми оставиха и разказите на Валентин Попов.

Ще напиша по няколко думи за всеки един от разказите, но няма да давам открити спойлери – заслужават си да се прочетат целите:

Бурята безмилостно застига двама души при една изоставена хижа, двама толкова притискани от живота, че единствено близостта им тайно може да им даде възможност да видят живота си по-различен начин…докато единя влак не отпътува с обещания и мечти.

Човекът на покрива – един от онези разкази, изобщо от онези истории, върху които човек трябва да се замисли. Как живее, как съществува, как може да свърши…стига да се остави на мъката да го повали.

Заветът на мечката ми беше някак особено тъжен, но и особено приятен, макар да е произведение, което докосва силно, защото както момичето помни мечката с бялото петънце, така и потомството на онази мечка помни. Един живот си отива. Такава е природата.

Чудото на Вяра. Чудеса съществуват. Наистина. Те са в звездите, те са в мечтите. Харесва ми колко истински е този разказ, макар и толкова магичен. Харесва ми колко ярко човек може да си представи звездата на върха на елхата и усмивката на лицето на детето.“