Приказка за двете камъчета

Имало някога, всъщност не много отдавна, едно момиченце на име Мая. На Мая ѝ предстояло да отиде в първи клас, което малко я притеснявало, но когато заминала на море същата година, почти забравила какво ново я чака на есен. Защото повече от всичко Мая обичала да ходи на море. Момиченцето обожавало да се  разходкожда по мокрия пясък, където вълните се срещат с плажа, в търсене на изхвърлени съкровища като раци, рапани, медузи, някоя и друга рибка или причудливо оформени от водата парчета дърво. Мая не знаела, че тези странни дървени фигурки, които намирала понякога, всъщност са части от отдавна потънали кораби, с които морските деца са играли. Така, една сутрин, докато родителите на Мая лежали на пясъка под чадъра с книга в ръка, тя самата тръгнала да се разхожда по плажа. Търсела сред купчинките водорасли, останали след отлива, разни интересни съкровища. И наистина, не след дълго открила красива дървена плочка, на която имало две чудни камъчета. Дървената плочка била потъмняла от влага, но с чудесна дърворезба, а в нея били издълбани две дупки, в които здраво закрепени лежали двете камъчета. Мая отнесла чудната плочка с двете камъчета при майка си и баща си.
– Тати, виж какво намерих – размахала тя придобивката си пред лицето на баща си. Той я погледнал бегло и се върнал към книгата си.
– Да, много интересно – не било ясно за кое говори – за нейното съкровище или за книгата.
– Чудесна е, тати! – засмяла се Мая и седнала на сянка. Заразглеждала плочката, на която имало издълбани чудновати същества като русалки с перки на гърба, октоподи с човешки крака сред пипалата и с човешки глави, медузи с ръце, морски кончета с дълги гриви, яздени от чудновати воини с по четири ръце, рапани, от които излизали тела на риби с крака и ръце. Покрай двата жлеба за камъчетата била изографисана чудна плетеница, сякаш от истински водорасли. Както Мая разглеждала своето откритие, чула далечен крясък на чайка:
– Кляяя, Каяяяя! Маяяяяя!
Детето подскочило и се огледало. Наблизо стояла чайка, въртяла си главата и я гледала ту с едно, ту с другото око. Когато забелязала, че Мая я следи, тя отново изкряскала „Маяяяя!“ и тръгнала важно-важно към водата, като сегиз-тогиз се обръщала и поглеждала към момиченцето, сякаш казвайки „Хайде, последвай ме! Идвай, не виждаш ли, че те водя!“. На Мая поведението на чайката много ѝ напомнило за куче, което подскача, върти с опашка, дърпа те и те побутва нанякъде, където иска да отидеш, най-вече за да си поиграете. Затова последвала чайката. Птицата я повела по мокрия пясък, все по-далеч и по-далеч, докато стигнали едни скали, врязани в морето. Тогава чайката разперила криле и отлетяла.
– Хей, – извикала Мая – защо ме доведе тук, а сега ….
– Здрасти!
Мая подскочила и се огледала. На ръбестите камъни, сякаш изсипани от скалата в морето, нямало никого.
– Тук сме!
Момиченцето навело поглед надолу и … От водата я гледали две момчета с дълги коси от водорасли. Лицата им били гладки само с две дупки там, където трябвало да са ноздрите, но пък имали големи хриле, които се отваряли и затваряли ритмично.
– Аз… аз… – Мая заекнала, защото не знаела какво да каже. Да, тя обичала да чете за русалки и да гледа филмчето за Ариел, но това тук… Все пак били момчета, а не момичета.
– Не се плаши от нас. Ние сме децата на морския господар и имаме нужда от помощ.
– Така ли? – любопитството на Мая надделяло над страха от непознатото.
– Да, а ти как се казваш? – попитало другото момче – русал, което до сега стояло мълчаливо.
– Аз съм Мая.
– Аз съм Фре, а това е Фоу.
– Доста странни имена, но…всъщност и вие сте странни – отвърнала Мая.
– Какво ни е странното? Да не би да не си виждала…
– Разбира се, че не е виждала – прекъснал Фре Фоу. – Тя е човек, забрави ли?
– Ако искате да знаете, аз съм виждала русалки! – троснала се Мая, защото мразела да я наричат невежа.
– Така ли? – сепнали се русалите.
– Да, – подсмихнало се момичето – в книжки и филми по телевизията.
– О, Велико море! – хванали се за главите Фре и Фоу, а жестът им бил толкова смешен, че Мая избухнала в смях и трябвало да седне на скалата, за да не се подхлъзне. Когато се поуспокоила, се обърнала към тях.
– Казахте, че имате нужда от помощ, нали? Какво мога да направя?
– Ами,… Мая,- погледнал я Фоу – ние изгубихме двата пазителя на морето.
Двамата свели глави, а после я погледнали едновременно с немигащите си очи.
– Дали ще можеш да огледаш на брега, преди да се я появила Нездарена?
– Коя е Нездарена и какви са тези пазители, които сте изгубили? – опулила очи Мая и подпряла брадичка на ръцете си.
– Слушай сега… – започнал Фоу…
Нездарена е по-голямата сестра на нашия баща и господар на морето – Владимор. По право тя трябвало да наследи трона от родителите им и да стане морска господарка, но още откогато била малка се виждало, че таи в сърцето си лошотия, не мисли за всички обитатели еднакво, едни харесва повече, а други оставя да бъдат мъчени. Затова, когато станало време, на черноморския трон седнал татко. Нездарена побесняла от ярост и се оттеглила в най-дълбоките места на Черно море, там, където никой не знаел какво има или какво се крие. Чували сме, че в дълбоката падина на дъното на морето има древна каменна гора, както и много, много потънали кораби. Там Нездарена намерила възрастната Злостра – вещица, която все гледала да напакости с магиите си на нашия морски народ и водните обитатели, и на хората, които смеели да влязат в морето. Я ще предизвика буря, за да потопи кораб, я ще заплете и скъса рибарските мрежи, я ще прати стопипалестия си домашен любимец Лошостор да държи краката на някой плувец, докато се удави. Най-любимата ѝ магия била „мъртво течение“, всяко лято я правела по няколко пъти, а после събирала удавниците в каютите на потъналите кораби, за да ги превърне в експонати в страшния си музей. Та Нездарена отишла при Злостра, която вече била толкова стара, че не можела да плува надалеч, само се носела по подводните течния и ѝ оставало съвсем малко живот преди да се превърне в морски пясък. Вещицата с радост предала книгата си с магии и уменията си на леля и умряла. От тогава Нездарена само се чуди как да навреди на татко и да превземе трона – праща бури, вдига ветрове, които носят боклуците, които вие – хората хвърляте, и ги запраща във водата, пробива танкери, за да се излива нефт и да замърсява морето и какви ли още не октоподии. Затова татко направи две вълшебни камъчета – зелено и синьо. Зеленото пази водата да е чиста и започва да свети, когато предстои да се случи някое бедствие, а синьото камъче пази над водата – ако има опасност от буря или други злини за кораби, лодки, плувци, и то започва да свети в силна синя светлина. Тези две камъчета татко държи на семейния скрин в двореца ни, но ….

– Но какво? – не се стърпяла Мая.
– Ами, ние ги взехме да си играем и … – започнал Фоу.
– … ги изгубихме – довършил Фре.
– Ама как  така?! – скочила на крака Мая и хукнала. После спряла за миг и им извикала: – Чакайте ме тук. След малко се връщам.
Мая се затичала обратно по пясъка към родителите си. Отдалече виждала чадъра им – червен на жълти слънца. Надявала се само поставката с камъчетата да е там, където я била оставила, защото щяло да е толкова хубаво да помогне на морския народ. Докато тичала знаела и какво да поиска за награда от двете момчета. Да види русалка! Истинска жива русалка!

– Здрасти, мамо, татко, къде ми е…?
– Къде се губиш, момиченце! Как така решаваш да изчезнеш? – развикали се родителите ѝ, когато я видяли. И двамата се въртели около чадъра, заедно с един спасител.
– Туристи… – Измърморил спасителят – …детето си не могат да възпитат, а… – и се отдалечил към близкия пост.
– Но аз си търсех камъчета и …
– Ще си наказана до края на ваканцията!
Мая се нацупила, забравила за морските момчета и мисията си. Седнала на пясъка до чадъра и скръстила ръце. Винаги все тя излизала виновна, все нещо не била направила както трябва, все имало какво още …
Нещо я побутнало по крака. Момичето се сепнало. Няколко морски рачета в черупки били хванали плочката с камъчетата и я мъкнели бавно.
– Хей, – извикала тя – къде сте тръгнали?
– Кой къде е тръгнал? – обърнал се към нея баща ѝ.
– Никой! – сърдито му обърнала гръб тя и клекнала, за да разгледа морските обитатели.
Прошепнала им:
– На Фре и Фоу ли ще занесете камъчетата? А?
Рачетата пуснали резбованото парче дърво и размахали заплашително щипци срещу нея. А може би не? Мая взела плочката и изритала раците. После се обърнала към родителите си:
– Искам да се прибирам, лошо ми е!
– Как няма като седиш на слънце цяла сутрин! – троснала се майка ѝ, но станала да събира багажа. – Без това вече стана късно и лъчите на слънцето са вече вредни…
– Да, да, знам, знам…- неохотно се надигнал и баща ѝ, който смятал лекциите за това кое е полезно и вредно за досадни.

Родителите на Мая заспали рано тази вечер. Времето се било развалило. Валял дъжд, а дори на половин километър от плажа, се чувало как вълните яростно се разбиват в брега. Морето бучало страшно. Момичето се измъкнало тихо от леглото, облякло се и взело плочката с камъчетата. Излязло на пръсти и тръгнало в тъмнината към скалите. Надявало се, че не е късно да занесе вълшебните камъчета и да успокои морския народ.

В това време Нездарена фучала и бучала в господарския дворец, крещяла обвинения срещу брат си – владетеля, че не е могъл да опази пазителите на морето, че заради него всички са изложени на опасност. Всъщност вещицата вътрешно ликувала, че вече няма какво да предупреждава морския народ срещу нейните магии, а случая бил идеален за да се направи на загрижена за добруването на кралството. Двамата близнаци Фоу  и Фре виновно стояли в ъгъла, още не признали своя грях. Слушали как баща им се оправдава пред злата си сестра, но повече ги притеснявало това, че морските хора все по-силно си позволявали да изразят негодувание срещу сегашния владетел. „Няма вече нищо сигурно без камъните!“, „Да бяхме избрали Нездарена!“, „Как може да е толкова безотговорен!“… и т.н., и т.н. Тогава усетили нещо. Сякаш лека вълна топлина и спокойствие долетяла при тях. Измъкнали се от тронната зала и заплували. Чували далечното „Фреее“, „Фооу“ и се досетили, че Мая ги вика. Заплували, колкото можели по-бързо към брега с надеждата, че момиченцето, макар и късно, ще изпълни обещанието си.
И наистина, сред бурните вълни, водопада от пръски, гръмотевиците и светкавиците, на брега стояла Мая и размахвала високо над главата си плочката с двете камъчета.
– Хвърляй! – извикали морските близнаци. – Хвърли я към нас, ние ще я хванем.
Те се страхували да се приближат твърде много към брега, за да не ги изхвърли бурята на камъните.
Мая замахнала и плочката полетяла навътре в морето, вълните я поели, погалили дървото, облизали камъчетата и сякаш с магия, вълнението се успокоило. Плочката потънала, а синовете на морския господар се гмурнали, за да я хванат.
Мая видяла как бурята отминава и побързала да се прибере. Щяло да стане много лошо за нея, ако родителите ѝ забележели, че се е измъкнала. Сега, когато всичко било наред, смятала на следващия ден пак да отиде на скалите и да извика морските си приятели, за да ги помоли да й покажат истинска русалка.
Фре и Фоу влетяли с бясно плуване в тронната зала и се блъснали в разярената Нездарена, която продължавала да напада баща им.
– Ето, татко, намерихме плочката и пазителите! – извикали те и подали съкровището на баща си.
От тогава плочката се пази лично от владетеля на морето, скрита в сандък от стар кораб, върху който е разположен тронът и никое морско дете, нито пък друг обитател, няма достъп до нея. Владимор – царят на Черно море, собственоръчно изваждал плочката два пъти на ден, за да види дали Пазителите не предупреждават за задаваща се беда.

А Мая, Мая не срещнала момчетата на другия ден, защото били наказани да не излизат цял месец, задето загубили пазителите, но пък изкарала страхотна почивка и се върнала в големия град с чудесна история, която разказала само на най-добрата си приятелка, защото подозирала, че друг нямало да ѝ повярва.

Валентин Попов