Гардеробът – разказ

Винаги, още от малък, ме е било страх от гардероба в спалнята на родителите ми. Отдалеч го заобикалях и не можех да си представя как нашите най-спокойно го отварят. Виждах вътре дрехите, прилежно сгънати от майка ми, но някак инстинктивно усещах полъха. Като хлапе не знаех какъв е, но сега, когато вече съм на преклонна възраст, знам – дъх на нафталин и разложено месо, на зло и на мъртвост. Спомням си, че много мразех дните, в които ме поваляше болест. Тогава загрижените ми родители ме вземаха да спя в тяхната стая, а огромната сянка на четириклилия гардероб заплашваше да ме погълне нощем. Надвисваше над мен, само благодарение на температурата и изтощението заспивах. Сам никога не влизах в тази стая. Предпочитах да играя в хола или в обширното антре, а най-добре се чувствах в детската стая. Но години по-късно, след смъртта на родителите ми, когато наследих старата викторианска къща и огромния гардероб, директно заключих стаята с гардероба. В него сигурно още стоят мамините и татковите дрехи, ако нещо не ги е отнесло. За съжаление, когато се разболях, а предполагам, че това ще е последното ми боледуване на този свят, децата ми тотално пренаредиха къщата, и решиха, че няма смисъл стаята да стои празна. Махнаха дъските, прислужницата поизчисти, смени чершафите и ме положиха на двойното легло. Това се случи преди два дни.
От два дни не съм спал, гледам гарероба и не смея да мигна. Нещо има в него и нощем шумоли. Дори хрипливото ми дишане не може да заглуши тайнствения шум.


– Никълъс, веднага отивай да се преоблечеш! Виж се, целият си вир-вода! – Елза тупна петгодишното момче по дупето.
– Ама, мамо, котката избяга в спалнята…
– Как няма да избяга, като само я гониш и дърпаш за опашката! – майка му наистина се беше ядосала вече. – Не стига, че е потен, ами се е изцапал целия. Махни тези мръсни дрехи от себе си, вземи чиста хавлия и марш в банята.
– Не искам да се къпя… – промълви Ник – хавлиите са в гардероба.
– А ти къде искаш да са? В хладилника.
Детето замълча. Не беше добре да спори в такива моменти. Съблече се бързо, докато крадешком поглеждаше към гардероба, надникна под леглото, но не видя котката и излезе, без да е взел хавлия. Щеше да извика от банята, че е забравил, и майка му щеше да я донесе. Тъкмо прекрачваше прага, когато се чу тихичко ‘мрррр’. Глезана! Този звук, който издаваше, когато я чешат зад ушите, не можеше да сбърка. Върна се обратно и се провикна:
– Глезанке, къде си се скрила? Глезанкеееее?
За няколко секунди настъпи тишина. После мъркането отново се разнесе. Ник се ослуша. Бавно се обърна към гардероба. Едната врата беше открехната. Звукът идваше от там.
– Глези, къде си се навряла? – колбливо пристъпи напред момченцето. Деляха го три крачки от зловещо надвиснала над него мебел.
– Мац, пис-пис-пис, мааац – Мъркането стана по-високо и по-дълбоко. – Ела, миличка, ела! – промълви Ник.
– Мъррррр…..мъррррр….мъррррр…
Пристъпи напред. Една крачка. Втора крачка. Протегна ръга и замръзна. Котката мъркаше по този начин, само когато някой я чешеше зад ушите и по гушката. САМО ТОГАВА.
Ник изкрещя и побягна. Някой чешеше неговата котка в прашния гардероб.
Глезанка не се появи до края не вечерта. Баща му я търси навсякъде, но безуспешно. Когато го слагаха да си легне, успокоиха разстроеното дете, като му казаха, че ще сложат панички с мляко пред входната врата и в кухнята, неминуемо котето ще се появи. Ник се съгласи и се усмихна вяло. Знаеше, че повече няма да види Глезанка. Котката повече не се появи. А тази нощ детето сънува огромния гардероб, който хищно отваряше и затваряше врати, обрамчени с дълги зъби, мляскаше и скърцаше зловещо, а от дълбините му се чуваше ту мъркане, ту ужасяващо котешко пищене.


Медицинската сестра, която бяха наели да се грижи за стареца, провери пулса. После бавно отиде до ретро телефона и се обади на сина му, след което набра личния лекар.
– Веднага идвам. – чу отсреща и остави слушалката на вилката.
Постоя няколко секундии така и си мислеше, че пак ще трябва да си търси работа. Още един пациент си беше отишъл. Почнаваше да ѝ омръзва тази работа. Върна се в спалнята, за да затвори очите на стареца. Пътьом бутна леко открехнатата врата на гардероба. Не се плашеше вече от изстиващата тленност. Твърде много се бе сблъсквала с последните дни на хората и първите мигове на смъртта. В повечето случаи преходът между двете състояния не беше много плавен, но все пак в доста случаи старците, за които се грижеше, си отиваха тихо и спокойно в съня си, както и сега. Единствено очите… Наведе се с ръка, замръзнала над челото на човека. Очите бяха широко отворени, но не по този начин, който беше свикнала да вижда, а направо ококорени. Като от изненада, като от… Наведе се още по-ниско и се вгледа. Спомни си, че много отдавна в един филм бе гледала, че в мига на смъртта зеницата запечатва последния образ, така бяха открили убиеца. Не мислеше, че това е истина. До този момент, в който сякаш видя нещо в зениците. Приближи се още. Носът ѝ не бе на повече от педя от лицето на починалия. Наистина в зениците имаше нещо, някакъв образ, тъмен и мътен, но беше там.
Рязко се обърна. Беше ѝ се сторило, че чува някакъв шум. После излезе бързо от стаята само, за да се върне с една лупа в ръка. Мина бързо покрай полуоткрехнатата врата на гардероба и се наведе над мъртвото тяло.
– Мяууууу!
Почти падна върху безжизнения си пациент от уплаха. В стаята нямаше никого. Сигурно тихото мяукане беше дошло отвън. Избърса чело и пак се наведе. Нагласи лупата и фокусира в зеницата. Дааа, нямаше съмнение, там имаше запазен образ. Понамести още малко фокуса. Гардеробът – надвиснал над стареца с широко отворена врата. Много странно! Адски много странно!
– Мррррр!
Сестрата подскочи ужасено. Обърна се към гардероба и ръката ѝ се стрелна към устата ѝ. Изпищя, когато видя широко отворената врата на гардероба. Много добре си спомняше, че я е притворила преди няколко минути.


Лекарят звънеше на вратата от пет минути, но никой не му отваряше. Къде се бе затрила сестра Пиърс?! Къде, по дяволите?! Имаше мъртъв пациент, имаше да попълва документи, а го дэржеше навън. Започваше да вали. Извади мобилния телефон от джоба си и набра полицията.
– Мрррр!
Докато обясняваше, че трябва да влезе в къщата и какъв е случаят, зад лекаря се разнесе мъркане. Той се обърна и мярна котешка опашка, която се скри зад ъгъла. След като приключи разговора, отвори табакера и запали цигара. Беше ги отказал, но се чувстваше странно изнервен.
Двадесетина минути по-късно, след като вече бе в къщата, заедно с двама полицаи, осъзна, че наистина е имало защо да се чувства неспокоен. Очакваше да види студеножълтото тяло на пациента си, изопнало се във вкоченена прегръда с белите чаршафи. Вместо това, в леглото лежеше изтърбушеното тялото на сестра Пиърс. Чертите на лицето ѝ крещяха в ужас и болка, а очите ѝ почти бяха изхвръкнали от орбитите си.
А г-н Никълъс Барн го нямаше никъде. Не откри друго тяло, освен това на сестрата, без съмнение, обект на насилствена смърт. Полицаите претърсиха цялата къща, но от Барн нямаше следа. Докторът се облегна на прозореца и погледът му падна върху гардероба. Вратата му леко се поклащаше. Явно в старата къща ставаше течение.
Приближи се с намерението да затвори вратата. В тъмнината, отвъд линията на светлината му се мярна сянка. Още по-тъмна от мрака. След това чу познатото му от одеве ‘мъррррр’. Побърза да тресне вратата и да се облегна гръб на нея. Пот се стичаше по челото му.


Още не можех да се отърся от страха и ужаса, които ме изпълниха, докато гледах как вратата на гардероба се отваря и отдавна изчезналата Глезанка се появява. Опитах се да предупредя сестрата, но сянката на смъртта беше върху мен. Опитвам се да забравя случилото се след това.
Отново съм дете с къси панталонки, нищо не боли, а косата ми се вее от вятъра. До мен тича Глезанка, онази котка, която татко ми донесе. В ръката си стискам петаче. Котето ми каза да взема едно за лодкаря, който ще ме откара при родителите ми, там в онази къща на село, която помня от най-щастливите мигове. Не помня, че около селото има река, но щом трябва, ще стискам петачето докато мога. Глезана показа на лодкаря ноктите си, от които все още кипеше кръвта на медицинската сестра, и той ми махна да се качва. Взе петачето и разроши приятелски косичката ми.
– Скоро ще си у дома, момчето ми, скоро ще си у дома. А в тъмночервената ръка плуваха многобройни трупове, изкупили с живота си и с безсмъртната си душа, възможността на други да бъдат щастливи цяла вечност.

Разказът е отличен в Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ с награда от журито.