Обезличаване

обезличаване

ОБЕЗЛИЧАВАНЕ

Влюби се в Ирен в мига, в който се запозна с нея, но го осъзна по-късно. Имаше една седмица да се подготви за появата ѝ, понеже колегите му проглушиха ушите каква шеметна асистентка си е назначил професорът по литература. Нескрито изскърца със зъби като се сети през каква цедка той самия трябваше да мине за асистентското място по математика, а нея са я омайвали и подкупвали, за да приеме. Първото нещо, което видя от нея, беше гърбът ѝ. Да беше си останало така. Никога да не беше виждал това сияйно лице, тези лъчисти очи, тези съблазнителни устни. Щом се обърна – сякаш светлина го заля. Въпреки, че всички искаха да ѝ станат гид в дебрите на института, тя поиска именно той да я разведе. Ден след ден ѝ разкриваше лабиринта на университета, който сам кръстосваше от две години, а ден след ден се загубваше в нейните сладки брътвежи, наелектризирани  мълчания и нежни погледи. Къде се срещнаха математиката и литературата, дръвникът и феята – той не разбра, но някак бе станал неин душеприказчик и приятел. Тя му се доверяваше, споделяше с него мечтите и тревогите си. С присъщата си трезвост се опитваше да подрежда безбройните ѝ хрумвания и настроения. Разбира се, че го дразнеше понякога – никога не си беше падал по импулсивни хора. Ала нея се научи да приема и дори тези прояви на непостоянство му се струваха очарователни и по детски чисти.

„Светльо, влюбен си в нея!“, каза си той, усещайки как сърцето му прескочи, щом видя нежната и срамежлива усмивка, с която тя прие наградата си на едно официално събитие. „Светльо, прецакан си тотално!“, беше втората му мисъл, която последва първата. Само ще въздишаш по нея – не можеш да я заинтригуваш. Не ви делят два вагона книги – ако беше така, ти би ги прочел. Не ви делят възгледите за живота. Ако беше така – ти щеше да ги промениш. Дели ви това, че нейната душа е калейдоскоп от цветни светлини и искри само покрай други цветни души. А твоята душа, Светльо, е тъмна. Тя проблясва като вода в дълбок кладенец или като релсите пред светлините на нощния влак. По тези релси набираше скорост влак Отчаяние, а думите „само приятели“, с които Ирен отвръщаше на намеците на колегите, че между вас има нещо, захранваха парната машина, движеща се  по ж.п. линията към гара Депресия.

Имаше моменти, в които Светльо мислеше, че може пък нещата между тях да се случат, наричайки трохите от усмивки и беглите докосвания, надежда. Докато с чистата си логика не заключи, че мрачната му душа не може да запали у нея любов. Дни наред потъваше блатото на тъгата, а след това изпадаше в ярост от безсилие и неприемане на действителността.

 Започна да посреща нощта с решението, че от утре приключва с мечтите за нея и ще си живее живота, защото навън имаше много хубави жени. Но сутрин посрещаше деня шамаросан от глад по нея. Така се превърна в жалък герой на ненавижданите от него любовни романи. Когато Ирен веднъж се изпусна и го нарече на шега  „смотан задник“, на него му докривя. Ала си даде сметка, че щом саркастично критикува всеки, когото тя харесваше, няма как да не го сметне за такъв. Но не можеше да се спре, защото всички хора му се виждаха недостойни за Нея.

Празната бутилка от поредната бира полетя през отворения прозорец и стана на сол на плочника пред общежитието. Запали поредната цигара, за да запуши устата си и да не закрещи; да спре ръката си да не посегне към телефона. До болка искаше да чуе гласа ѝ, за да си поеме глътка въздух. Пленник на страха и отчаянието – дори не спеше. Защото онзи сън се беше върнал.

Тя протягаше ръце към него, а от разтворената ѝ уста с разкъсани устни се изливаше  поток от червеи и лигави, зеленикави гъсеници.
– Свет… льоооо…., Свет…льоооо…… – хриптеше кошмарът му.

В онзи далечен ден петгодишният Светльо бе излязъл на моравата пред  дома си и играеше с камиончето си и с Ръсти. Котето Ръсти бе дошло от някъде преди две седмици и отказваше да се махне от предната веранда. В началото майката на Светльо се ядосваше на мърлявото животинче.  А то всъщност не правеше нищо, просто стоеше и гледаше момчето, което се клатушкаше на скърцащата люлка. След час съзерцание един в друг, Светльо излезе и доближи котето. Майка му със свито сърце наблюдаваше първият им досег. Ала момчето и пухкавата топка някак се разбраха. Детето поиска храна от майка си, за да му даде, и от този ден те вече си принадлежаха – момчето с щръкнала черна коса и сивото котаче с бяло на муцунката.

Онзи следобед Светльо и Ръсти играеха новата си игра. Ръсти седеше в камиончето,  ококорило големите си жълти очи и с любопитство гледаше как Светльо дърпа въженцето.
– Хайде, Ръсти, туффффф-пшшшшш – издаваше най-различни звуци Светльо и маневрираше из моравата.
 – А сега, камионът излиза на магистралата и набира скорост – детето мина зад играчката, наведе се, хвана с две ръце отстрани и започна да тича, бутайки камиончето пред  себе си. Ръсти се разтревожи, но това го осъзна трийсетгодишния Светльо. В един миг, детето се подхлъзна на росната трева и падна по очи, а камиончето, с Ръсти в него, полетя напред.
 – Не-е-е-е-е! – извика детето, когато видя играчката с любимото си другарче да излиза на тротоара без да намали ход. – Скачай, Ръсти, скачай!

Незнайно защо, котето не скочи. Стоеше като вцепенено.  По улицата бързо се движеше кола и сблъсъкът беше неизбежен. Играчката отхвръкна във въздуха, а Ръсти се изгуби. Детето се разпищя и се затича към мястото. Колата спря, от нея изскочи жена в мòрава рокля.

– Боже, дете ли беше? – ужасено изкрещя тя, поглеждайки под колата.

Светльо вече стигна до автомобила и с треперещи ръце извади изпод бронята Ръсти. Като  празна плюшена играчка котето висеше безжизнено. Сълзите на петгодишното дете закапаха по козината на най-добрия му приятел, а пръстите му се опитваха да повдигнат главата, която висеше на счупения врат.

– Боже, – прекръсти се шофьорката, – уплаших се да не съм ударила дете, а то някаква си глупава котка…  Защо не внимаваш малко, мамка му!!! 

Около тях бързо се събраха хора. Майката на Светльо също дотърича и го прегърна. Той нито виждаше, нито чуваше ставащото наоколо. Само усещаше, че в топлото пухено парцалче, което държеше в ръцете си, вече не бие сърчице. Вдигна очи и сякаш в унес си проправи пътя към дамата в мòраво. Застана пред нея с котето в ръце и вдигна очи към лицето ѝ. Хората се умълчаха. Светльо срещна погледа ѝ.

 – Трябваше да си ти! – прошепна той. Тихо, безстрастно, като възрастен, достигнал до дълбоко прозрение.

Вдигна се вихър и хората примижаха. Само жената с мòрава рокля не го направи. Тя отвори уста като риба на сухо, очите ѝ се оцъклиха и се свлече.

Светльо тръгна към вкъщи подкрепян от майка си и остави тълпата зад себе си. Още преди прага на дома им сърцето на пухкавата котка се събуди и то се разшава. Тихо притвориха вратата на дома си и не погледнаха навън. Дни наред се носеха приказки сред съседите за случката и получилата инфаркт шофьорка. В крайна сметка всичко се забрави. Почти. А Ръсти държеше главата си малко настрани, в леко неестествена поза, която караше децата, които идваха на гости на момчето, да избягват животинката. А и самата тя се промени. Вече не беше толкова гальовна, губеше се с дни, а когато се завръщаше бе мръсна, кална, със сплъстена козина.

Цигарата изгори пръстите му и Светослав изпсува. Огънчето ѝ описа перфектна парабола, когато хвърли фаса. „Перфектно красива е определение за Ирен“, каза си и пред очите му изникна образът ѝ…Седна на бюрото си и се зарови в учебника по анатомия.

Светльо беше забравил тази случка до прогимназията, когато умря майка му. Едва четиридесет годишната жена почина по време на раждане. Усложнения. Така каза докторът, а момчето от 5 В клас стисна очи невярващо. Баща му бе положил ръка на рамото му и го стискаше силно. Усещаше лекото потреперване и осъзна, че родителят е на косъм да рухне. Това пресуши сълзите, които напираха. Когато ги заведоха в родилното, за да видят новия член на семейството, Светльо просъска през зъби:

– По-добре да бе умрял ти!

Този път никой не го чу.

Вечерта телефонът иззвъня. Чудо или медицинска грешка ли бе, но майка му се бе върнала от онзи свят. Беше в реанимацията и я бяха стабилизирали. Лошата страна на монетата бе, че новороденото братче на Светльо бе починало – белодробна недостатъчност. Всичко това петокласникът подслуша от телефона в кухнята. Когато влезе в хола, видя баща си свит на фотьойла, хванал глава с ръце и ридаещ. Синът му нямаше как да знае, че от десетина години родителите му се опитваха да имат второ дете и бяха пръснали много време, емоции и пари, за да следват мечтата си.

Светльо се приближи към баща си и сложи ръчичка на рамото му:

– Татко, така не е ли по-добре? Мама ще си дойде вкъщи.

Когато Цветомир го погледна, той се уплаши. Изглеждаше състарен. Бръчките около очите му бяха дълбоки и детето си даде сметка, че времето тече в една посока и каквото и да се случва не може да промени хода на събитията. За добро или за лошо.

– Братчето ти, Слави, е починало – промълви баща му и заплака.

„Защо не се радваш, татко?“, искаше да изкрещи момчето, „Мама ще си дойде! Аз я върнах!“ Но не каза нищо. Избяга в стаята си. „Аз я върнах!“, тази мисъл го прониза и до вечеря разсъждаваше над този въпрос. Възможно ли беше… или случайно се разпределяха картите „Смърт“/“Живот“.

Наистина след няколко дни, майка му се върна у дома, но това беше нов шок за него – тя беше бледа сянка на тази жена, която познаваше. Всичко се промени в дома им. Изчезна веселието, шегите, общите разходки. Най-често, съсипаните родители, сякаш забравили, че вече имат едно дете, се затваряха – единият в хола пред телевизора, другият в спалнята и оставяха мъката да ги оплита в задушаваща паяжина. Все повече и повече време Светльо прекарваше в стаята си. Започна да сънува кошмарите. Първо дойдоха тези с дамата от колата, която се  надигаше от купчина рохка пръст и протягаше ръце към него. А после и сънищата, в които новороденото му братче с гърчене и пълзене изпълзяваше изпод леглото му и се качваше при него, за да отвори беззъбата си уста, от която излитаха милиони нощни пеперуди. Но най-страшен бе плачът, които излизаше от гърлото на бебето.

Светльо реши да експериментира. Намери на улицата умрял гълъб и го взе в една празна кутия за обувки, а вечерта се промъкна в двора на съседите. Те имаха куче, което спеше в колибката си. Черно-белият Рекс познаваше детето и се разбуди, когато то се приближи. Изправи се и размаха опашка. Момчето му изсъска да пази тишина и клекна. Извади мъртвия гълъб и го сложи до кучето.

– По-добре да беше умряло ти!

Нищо не се случи. Светльо го повтори няколко пъти, наблюдавайки с интерес дали нещо ще се промени, дали евентуално не трябва повече време на заклинанието, за да подейства. Така се увлече, че не забеляза, когато лампата над входната врата на съседите светна. Чак когато господин Григоров се изправи зад него и каза „Какво правиш тук по това време, Светльо?“ се стресна. После се притесни и уплаши какво ще обяснява. Кръвта забуча в ушите му и детето промълви:

– По-добре да беше умрял ти!

Господин Григоров се опули. После се хвана за гърдите и тежко се строполи на земята. Светльо избяга, а Рекс се разлая. Докато бягаше чу пляскане на криле. Един гълъб прелетя над него.

            Тези случки от миналото белязаха целия живот на Светльо. Когато завърши гимназията в родния си град, отиде да учи далеч. Избяга от съсипания живот на родителите си, от болната среда у дома, за която вина имаше само и единствено той. Даде си сметка, че не трябваше да променя естествения ход. Може би, ако майка му бе останала мъртва, а братчето му оживяло, всичко би било много по-различно. Но беше късно. Твърде късно. Преди да замине, Светослав се зарече никога повече да не прибягва до „По-добре да беше умрял ти!“. След всички минали дни, седмици, месеци и години, се опитваше да се убеди, че си внушава, че тези осъществени проклятия са плод на фантазията и на сънищата, но тогава идваха кошмарите сякаш с надпис „Ексклузивно. Предаваме от мястото на събитието“ и го зашеметяваха с реализма си. Припомняха му всичко, което се случи. Което той направи.

            Светослав погледна екрана на телефона. Влезе последователно в няколкото социални приложения, но никъде нямаше известие … от нея. Точно, както в любимото му меме: „Ти си любимата ми нотификация“. Нима всичко беше свършило наистина? Какво бе направил? Защо така без обяснение, без даден шанс, без …. По дяволите, тя твърдеше, че са близки приятели, тя се радваше, че с него може да споделя неща, които с друг не може. Не, че той не чувстваше същото, просто не обичаше да говори и да се разкрива. Колкото пъти бе опитал да оголи сърцето си, бе претърпявал огромно разочарование. Както се случи и сега. От близък приятел, той се превърна в господин Никой. А и с течение на времето бе забелязал и други неща – тя не се интересуваше от това как той е прекарал вечерта, обичаше да разказва за себе си, за собствените си преживявания и емоции, но не се интересуваше той от какво се вълнува. Разказваше за своите мечти, не се обръщаше след като се е качила в автобуса, за да му се усмихне, не го чакаше вече за обяд. Сякаш кулата от карти се бе сринала.

Стана и си сипа голяма чаша водка, която пресуши на две глътки. През всичкото това време се беше лъгал. Искаше да я намрази, но не можеше. Спомняше си първите пъти, когато думите, милите усмивки, топлината, която излъчваше Ирен от всяка една своя клетка, сякаш проникнаха в него и го облагородиха – как малко по малко започна да се разкрива, да бъде отворен към света и към различното. Но често в природата се случва напролет, когато цъфнат дърветата да падне изненадваща слана и да ги попари. Животът е непосилно бреме, когато пътят ти е безкрайно изкачване и преодоляване на трудности. Дори Сизиф е имал онези секунди, докато камъкът му се търкаля надолу, в които бе свободен и си почиваше от безкрайния кръговрат.

Главата му се замая от алкохола. Стана да се разходи из стаята. После отиде до банята. Извади самобръсначката за еднократна употреба. Загледа я за миг и я отнесе в стаята. Започна да човърка пластмасата ѝ, докато не изкара тънкото ножче. Докосна го с пръст и натисна. Капка кръв обагри стомана. Светльо се усмихна. Краят бе най-желаното нещо, което можеше да си подари. Защото всичко бе изгубило смисъл. Влак Отчаяние дерайлира.

            Светльо замръзваше. Отвори бавно очи и ледена скреж се посипа по страните му. Помещението, в което се намираше, бе тъмно. Отнякъде се отразяваше светлина, която очертаваше контурите на различни предмети. Надигна се, но все още не виждаше ясно. Проблемът не бе в светлината, а в очите му. Вдигна ръце и ги разтърка. Всичко се размаза още повече пред него. Тогава усети, че е завит с чаршаф и е напълно гол. Надигна се и босите му крака увиснаха край масата. Стъпи несигурно на пода и опипвайки тръгна покрай стената. Нищо от това, която бе около него, не му беше познато. Изобщо къде се намираше? Какво се случваше? Чу странен шум. Нещо се влачеше с него. Спря и се ослуша. Шумът спря. Пак тръгна. Звукът се чуваше отчетливо. Спря и се наведе. Видя вързаното за палеца му картонче, което се влачеше по земята. Зави му се свят или поне така му се стори. Сложи ръка на гърдите си. Не усети нищо. Докосна вената на китката. Нямаше пулс. „Нима… нима съм мъртъв?!“. Светльо изкрещя, но от гърлото му се чу клокочене и ръмжене, нищо повече. „Мамка му, мамка му, мамка му!“, крещеше на ум и се тътрузеше из стаята. „Какво се е случило, по дяволите, какво! Аз съм…“, мисълта го блъсна като метеорит, “…зомби!“. Светльо седна на студените плочки, които бяха по-топли от него самия и заплака. Поне така си мислеше. Всъщност скимтеше и издаваше странни скърцащи звуци. Очите му бяха сухи. Удари с длани пода и се изправи. Стисна зъби и тръгна към вратата, чиито очертания различаваше. „Не трябваше да става така, не трябваше! Ти си виновна!“.

Бравата поддаде и вратата се отвори. Никой не заключва моргите отвътре. Предполага се, че обитателите им няма да тръгнат да се разхождат. Обикновено. Тази нощ Светослав излезе от моргата и тръгна по кривата улицата, опасана с брези. Искаше час по-скоро да се махне от града, да отиде някъде на тихо и спокойно място, където да обмисли ситуацията, в която бе попаднал и да намери изход. Тогава усети как черна вълна залива съзнанието му, а хиляди нагорещени мечове се забиват в тялото, причинявайки му адска болка. Сякаш отстрани се видя как се свива на тротоара и извърта глава. Бездомното куче спеше до кофата за боклук. Той се нахвърли върху него, а другият Светльо остана отстрани и с потрес наблюдаваше как разкъсва животното и се храни със сурово месо и кръв.

            Отново тръгна по улицата, но чак след няколкостотин метра забеляза, че не се движи по посока края на града, а в противоположна. Опита се да се обърне, но тялото му не го послуша. Единственото, което успя да направи, бе да го накара да забави ход.
След изяждането на бездомното куче черната вълна, придружена от огнени мечове, се бе оттеглила. Сега Слави знаеше, че това е чувството на глад. Ако някой ден се измъкнеше, си обеща да напише книга „Психология и физиология на зомбито“. Изсмя се. Градският часовник удари три. Всеки спи. „Не и аз“, тътреше се зомбито. Самият Светльо не знаеше накъде отива. Докато не зави по улица „Университетска“.

            Струваше му се, че се придвижва цяла вечност. И наистина бе така. Осъзна го, когато видя отражението си в една витрина. Тялото му бе леко изкривено, краката се влачеха сякаш имаха вързани тухли на петите, а движенията му бяха сковани. Странно или не, не се чувстваше ни най-малко скован или вдървен. Усещаше се жив. Но най-важното бе да се прибере в квартирата си преди да е съмнало. Нямаше как да излезе от града след като тялото му не се подчиняваше, а в този случай бе най-добре да се скрие на сигурно място. Да, на сутринта имаше лекции, но какво значение имаше това след като бе станал шибано зомби. Черната пелена се спусна отново. Огледа се. Нажежените остриета го прободоха. Болката бе изгаряща. И тогава видя какво я причинява. На отсрещния тротоар беше седнала на бордюра проститутка. Слави с настървение зави директно към нея. От гърлото му изстърга злобен рев. „Тая ще си получи заслуженото!“
– Хей, палавник, искаш ли да се позабавляваме? – курвата се изправи и сложи ръка на кръста, предизвикателно издала ханша си на една страна.
„Аз ще се забавлявам сто процента!“, избумтя отговора в глава на зомбито и Слави се нахвърли.
Късно осъзнала заплахата, проститутката се прости с живота си бързо и се превърна в храна. Болката и непоносимото пулсиране на лава отшумя.
Слави продължи към квартирата си и се надяваше да не срещне повече хора. Явно самото им присъствие го изкарваше от равновесие и докарваше приливната вълна от болка и глад, който трябваше да утоли на всяка цена.

            Входът на кооперацията, в която живееше, бе тъмен. Вмъкна се вътре. Спря да диша за момент или поне така си помисли, защото очакваше да го блъсне воня на урина, но си даде сметка, че нито диша, нито има обоняние. „Пет точки за г-н Зомби“, засмя се наум той и започна да се изкачва към третия етаж.
„Ключ! Ключ? Нямам ключ, защото съм по чаршаф!“, за миг се паникьоса, но с усилие се наведе, за да бръкне под изтривалката. Напипа ключовете и му отне повече от двайсет минути да успее да го вкара в бравата, за да го завърти и да влезе. Облегна се на вратата, която се бе хлопнала с трясък зад гърба му. После бавно се приближи до тоалетката, на която имаше огромно огледало. Не виждаше добре, но образът отсреща не му хареса. Сивата кожа, напуканите очни ябълки, безкръвното тяло, което сякаш висеше на магия, а не закрепено от мускули, сухожилия и кости. Светослав се строполи и заспа на пода в антрето. Ако беше жив човек, щеше да си помисли, че е преял и е припаднал, но в случая само изключи мъртвото си съзнание от действителността. Поне за малко.

            Когато се събуди, слънцето, надникнало през кухненския прозорец, изгаряше черепа му. Телефонът звънеше. Светльо се надигна бавно. Чувстваше се като натъпкан със сноп съчки. Всяко движение му причиняваше болка, а някъде в тилната му област се заформяше онази чернота, която предвещаваше глад. Дотътри се и вдигна. Опита се да каже „Ало“, но не можа. Гърлото му бе засипано с чакъл и сгур.
– Ало, Светльо, ти ли си? – гласът му се стори познат. – Ехо, защо мълчиш?
„Ирен!“, досети се той.
– Ако си там, приготви се, защото идвам. Трябва да ти разкажа за снощната си среща с един младеж, който се оказа много забавен, а освен това е и спортист.
Светослав изсумтя и затвори. Веднъж във френдзоната, завинаги във френдзоната. Ако не беше мъртъв, щеше да се почувства гей. Жената, в която си влюбен, да те чувства толкова близък и като най-добра приятелка, за да ти говори за нейните чувства към други. Хубаво е да си зомби. Ревността е непознато чувство.
Светльо отиде с усилие да отвори входната врата и се постара да не се поглежда в огледалото. Седна и зачака. Чуваше шумовете от околните апартаменти, усещаше хората, които се движеха по стълбите и това караше главата му да пулсира в черно терзание на глад. Но се застави да не става, а да чака Ирен.
Ирен… За малко да забрави името ѝ. Всъщност… Ирен? Коя беше? Как изглеждаше?
Стана и се приближи до прозореца. Минаваше трамвай пълен с хора. Вкусна консерва за зомбита. Тогава я видя. Вървеше с новите си маратонки, прилепнали дънки и впита тениска на adidas, която очертаваше полукълбата на женствеността ѝ. Гърдите, които сигурно бяха най-вкусното нещо на света. Ирен вдигна глава. Явно го видя на прозореца, защото се усмихна и отметна коса назад. Помаха му без да спира да върви. Тогава спирачките на трамвая изсвириха фатален акорд, а хората вътре се разпищяха. Слави гледаше тялото, което лежеше като счупена кукла. Кръвта се стичаше по плочките и попиваше в покълналата между тях трева. Как му се искаше да лиже червената течност, да разкъса свежото, прасковено месо. Черната пелена се спусна над него и заслепен от глад и злоба той тръгна към входната врата. Да, точно така, щеше да излезе и да се нахрани донасита с любовта на живота си. Онази неблагодарна и неслучила се любов.

            Минавайки край огледалото на портмантото, той леко извърна глава и се видя. Гротеска дори за зомби. Изглеждаше отвратително и се чувстваше … просто никак. Само глад. Това ли щеше да е от тук до края на света? Само шибан глад и нищо повече?
– По-добре да бях аз! – каза си Светльо.

            Ватманът се бе навел и докосваше шията на красивото момиче в отчаяни опити да напипа пулс. Едва ли имаше шанс тя да е жива, но …
Очите ѝ бавно се отвориха.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]