Модернизъм в изкуството

vlado-yavashev

Не е от особена важност как оценявате изкуството на Жан-Клод и Кристо. Те са световни артисти, доказали с живота и творчеството си, че мимолетното може да остава; че наистина „ръкописите не горят“ и всичко е изкуство, стига да имаш очи и сърце за него. И това послание продължава да е живо, благодарение на хора, като този на снимката. Да сбъднеш мечтата на един човек, понякога е като да сбъднеш мечтите на човечеството. Браво, Владо Явашев!

Любен Дилов – син

Случайно ми попадна пост на Любен Дилов – син, който цитирам по-горе. И се замислих. За едно нещо в прав Дилов, че всичко е изкуство. Но тук опираме до способността и възпитанието да се възприема определена проява като изкуство. Защото изкуството в последните години се принизи достатъчно и всеки, който не може да се определи, не може да намери себе си, решава, че прави изкуство или е инфлуенсър (но инфлуенсърите са друга тема). Безспорно не е лек живота на Христо (или Кристо, както обича да се нарича приживе) Явашев, за да имигрира. Но не мога да преглътна горделивостта и егото му, които го накараха да мрази родината си и да бяга от корена си.

Държава, родина, народ

Защото е едно е да мразиш ДЪРЖАВАТА, друго е да мразиш РОДИНАТА и НАРОДА ѝ, да се срамуваш от потеклото си, да се срамуваш от дедите си. Нима човек, който не може да приеме себе си и „семката си“, може да е космополит? Нима е възможно да прави изкуство, което да пленява? За мен – не. Такъв човек може да е скандален, може да търси внимание чрез провокации, но той не би могъл да сътвори стойностно изкуство. В тази връзка и настоящата публична среда не е особена важност какво казват хората, пишат медиите, излъчват телевизиите или бълнува Гала, ако нямаш глава на раменете си, изграден вкус и усет за изкуство, ако нямаш критично мислене. Инак могат да ти представят и л@йно с бодната клечка кибрит в средата за изкуство. И то може да мине за изкуство, ако хората с медийни възможности, твърдят денонощно „Това е изкуство!“, защото хората са манипулируеми.

В крайна сметка, обаче тъпотата ще победи, и всички ще тръгнем по лентата към месомелачката от филма „Стената“ на Пинк Флойд.

http://www.tuttomondonews.it/the-wall-videoclip-alan-parker-pink-floyd/

А принизяването на културата и изкуството е тенденция, която набира сили в България от двадесет – тридесет години. Опростачването на публиката е главната цел на това принизяване, така че в крайна сметка за изкуство и култура да мине всяка една проява на видна, разбирайте обичана от прожекторите, публична личност, която може да си позволи да се рекламира.

Театри и зрелища

Театрите, в голямата си част, започнаха да привличат публика с разголени актриси, скандалност, а популярността на актьорите се надува, благодарение на клюки и жълтини.
Киноиндустрията вече не залага толкова на качествен сценарии, интересна история, актьорска игра, а на ефекти и зрелища. Защото е по-лесно да впечатлиш на първично ниво – зрително-слухово, на нагонно ниво, отколкото на „дълбокомислещо ниво“. В този ред на мисли не е учудващ успеха на Розмари Де Мео, която препразказа един куп изследвания под формата на фентъзи роман и го нарече „требник“. Никой от широката маса няма да чете научна литература, изследвания за фолклора, бита и традициите, но зрителите на Гала, на местните телевизии, читателите на жълти вестници, с удоволствие ще разгънат страниците и ще си кажат: „Бахмааму, верно, баба ми казваше, че ….“.


И тъй като подходих към литературата, не мога да не спомена „бестселърите“ на Райкова, които са именно такива, защото нейното име е придобило популярност, а сюжетите им са лековати като за четене между два коктейла и поредна морска свалка. Стойност ли? Ресто няма. Такива книги са просто за убиване на времето и нищо повече.

„Високо изкуство“


От друга страна „високото изкуство“ е достъпно само за отбрана и подготвена аудитория, която може да възприеме, осъзнае и оцени. Но тя не е широка и няма пазарен дял за хората, които „търгуват“ с изкуство. Затова и винаги ще се издават многохилядни тиражи на автори, които пишат за масата и ограничени и осакатени тиражи от хора, които пишат за себе си и за ограничена аудитория.
Затова и е важен местния, нашия ъндърграунд (поне що касае литературата), защото той се противопоставя на тази улична масовка и диша самостоятелно, предлагайки алтернатива на тази публика, която не вирее пред Шоуто на Слави, Гала, ВИП/БИГ брадър и 90% от продукциите.


А и, както наскоро си говорихме с една добра приятелка – Ана Драг, автор може да пише страхотно, но като човек да е пълна дупка. Затова и понякога не е добре да познаваме авторите, творците на изкуство, като хора – защото ще се отвратим от тях и ще пренебрегнем произведенията им.

И за финал, за да се върна към конкретния пост, който ме провокира – изкуство е самата триумфална арка, която е строена ТРИДЕСЕТ години, нейния дизайн, нейната символика (повече можете да прочетете тук), а това да опаковаш един монумент е …. Оставам на вас да сложите дума на мястото на многоточието.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]