На лов за гущери

аз и баща ми

На баща ми

Къщата въздъхна. Беше остаряла и гредите вече не я слушаха. Изпусна кълбо дим през комина и сведе прозорци. Помнеше улицата, по която трополяха коли и камиони, преди да изсекат тополите между двете платна, да извадят паветата и да положат черен и лепкав асфалт. От тогава все повече автомобили, камиони и автобуси фучаха и не я оставяха да си почине, а повече от всичко тя искаше тъкмо това – да не я боли нищо, да се завие със спомените, да попие детски смях и глъчка, да се опияни от уханието на готвено от кухнята… Помаха на съседния блок, но той не ѝ отговори. Четириетажен с по два апартамента на етаж, сега в него живееха само две семейства. “Грешка, не семейства, а самотни старци.”, поправи се къщата, “Всеки в своя апартамент”. Вечер блокчето тънеше в тъмнина и закриваше отразените светлини от близкия площад. Къщата се обърна към ябълковото дърво, вече почти тридесет годишно, което протягаше криви клони към терасата ѝ:
– Студеното ли ти е, чедо?
– Какво чедо съм ти аз, още малко ми остава – оплака се то и затрепери с голи клони.
– Ех, когато станеш на моите години, тогава се оплаквай…
– Няма аз да стана на твоите години. Вие живеете много, хората ви подпират с душите и спомените си, поправят ви с ръце и инструменти, а ние дърветата израстваме, даваме благини и после си отиваме. Или изсъхваме и изгниваме, или ни изгарят за малко топлина.
Къщата се натъжи. Ябълката не искаше да чуе нейните болки и притеснения.
– Добре ме подсети – каза тя – ще видя какво прави печката.
Старата печка беше поне осемдесет годишна, иззидана с тухли и черна от сажди и употреба. Хората я бяха изнесли на площадката на стълбището между етажите. Сега служеше за поставка: на нея бяха нареди детска картина в скована рамка, три куклички, свещник от още по-старата къща, която лошите бяха взели и съборили, а хората се бяха преместили и построили по-младата стара къща. Но тя търсеше другата печка, която от двайсетина години приютяваше по някоя и друга цепеница и шепа въглища, и топлеше.
– Как си, Чернялке? – попита я къща.
– Задъхвам се вече – отвърна печката. – Отдавна не са ме палили, отдавна не са ме чистили, не съм хапвала ни суха съчка, не помня от кога.
Напукания таван изпусна тежка въздишка, която падна върху праха на стария четирикрилен гардероб и се търкулна по открехнатата му врата.
– Лошо е така… Самотата ме смазва – тихите думи долетяха от двора.
Къщата изостави печката и обърна взор към източника на гласа.
– Не знаех, че можеш да говориш?! – учуди се тя на клетката, а отдавна безполезната антена на покрива помаха на чайките.
– Не знаеш…
– Никога нищо не си казвала? А сега?
– Никога?! Напротив. Бърборех безспир със зайчето, което живееше тук. Лапичко! Помниш ли го? – усмихна се зайчарникът с надежда.
– Да, – колебливо отвърна къщата – един бял с черни уши…
– Да, да, точно така – нетърпеливо я прекъсна кафезът – черни лапички и муцунка, а очите му червени. Помниш го значи!
– Ами, чувала съм за него – отвърна къщата. – Старият човек идваше всяка сутрин да го храни. Носеше обелки от картофи или ябълки, дори цели моркови. Сипваше му вода и говореше за него на старата жена и малките дечица, които идваха понякога при него.
– Точно така – възбуди се зайчарникът. – Нерядко го изнасяше и снимаше малкото момиченце с него, защото това е най-добрия заек на света и не хапеше детските пръстчета.
– А къде е старият човек? – осмели се да попита къщата. – Търся го от седмици, ту на тавана, ту на мазето, ту на първия етаж, въпреки че той не живее там, ту под шaпрона надничам, ту се ослушвам за колата му – дали няма да тръгне нанякъде. Никъде не го виждам.
– Да, и аз не го съм го виждал отдавна. А колата е ей там.
– Дано не му се е случило нищо лошо – притесни се старата къща, а мазилката ѝ започна да се рони.
Портата се обади. Тъмно зелена с олющена боя:
– Последно аз го видях.
Къщата и зайчарникът се смълчаха. Шапронът се схлупи още повече и придърпа останалите здрави керемиди върху леговището на белките – те му бяха останали единствените живинки. Дори не обърна внимание на вишната, която понякога буташе по някоя керемида с немирните си клони, въпреки че смокинята постоянно ѝ се караше. Вишната бе най-младата в двора и най-необузданата. Хич не слушаше и не се съобразяваше със старшинството. Дворът се смълча в плевенския здрач и само чайките нарушаваха тишината.
– Беше малко преди големите гърмежи и разноцветните краски в небето…
– Зарята! – прекъсна я зайчарникът.
– Да, – съгласи се портата и резето ѝ тракна – така му казват хората. Отново в сенките се настани тишината, прегърнала студа.
– Продължавай! – не издържа вишната и удари смокинята с клон. Дървото не усети нищо, чудеше се дали пак ръцете на стареца и на момиченцето ще берат плодовете ѝ или всичко ще опада по земята. Радваше се, когато я беряха, защото момиченцето обичаше смокини и ги ядеше още на двора. А пък беше чувала за другите деца, които хич не посягали на такъв плод.
– Беше два дни преди Зарята – продължи портата. – Спомням си, защото беше неделя и по-младият човек не би трябвало да идва и то малко преди да се стъмни. Той бързаше и беше разстроен, защото не ме затвори след като влезе и не сложи резето. А после изпусна ключовете си. Дълго време само чувах говор от стаята на старите на втория етаж. А когато пак някой се появи, бяха по-младия и стария човек. Старецът се олюляваше, а синът му го поддържаше. Настани го да седне в колата и потегли бързо. От тогава не съм го виждала и …. – портата се разтрепери, въпреки че беше желязна – мисля, че няма да го видим.
Къщата се натъжи, а вишната побутна една керемида:
– Защо да не го видим?
– Защото, – обади се зайчарникът – хората изчезват. Тръгват на някъде и после не се връщат.
– Да не би да ги колят? – пак не разбра вишната, която бе виждала старецът да коли кокошки на двора два пъти.
– Не! Просто сами решават, че трябва да отидат някъде и се махат.
– И къде отиват?
Никой не проговори след този въпрос. Къщата се почеса по терасата и изтръска стълбището от нападалите листа.
– Сигурно там, където отиваме ние, когато изсъхнем или ни отсекат – отвърна смокинята и се загледа към земята. – И там, където отиват листата ни, когато есента настъпи.
Вишната се разшава нервно, а зайчарникът хлопна с вратичка. Погледите им се бяха вперили в дънера на старата череша. Тази череша беше засадена, който беше построена къщата, но преди години се разболя и старецът я отсече. Разбира се, тогава не беше старец, а млад мъж. А след като я премахна, засади вишната. Тя не знаеше това, защото бе виждала само дънера на дървото. Но смокинята и зайчарникът я познаваха.
– Никой не си отива – завърши къщата и погали лястовичите гнезда под терасата. – Само сменяме местоположението си.
– Ти имаш адрес! – контрира я геранът, който до сега бе стоял мълчаливо.
– Всички имаме адрес – отвърна му тя, – но той не е думи и поредни номера, а е невидимия отпечатък, който оставяме у хората, които са ни познавали. Онези мигове, които сме изпълнили със смисъл и с щастие за околните, са нашия адрес.

Пролетта дойде. Цветята избуяха в градинката. Вишната, ябълката и смокинята се разлистиха. Цветовете привличаха пчели. Лястовичите гнезда, чакаха своите семейства да се върнат от юг. Възрастният мъж се усмихваше и хранеше гълъбите, а после се затича. Превърна се в малко, рошаво момченце, което се спусна покрай барата към перфектното място за лов на гущери.

One thought on “На лов за гущери

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]