„Твоят призрак“ – Ива Викторова

Винаги посягам със страх към стихосбирки. От една страна не смятам, че съм капацитет, а по-скоро лаик, който не би могъл да оцени майсторството, от друга страна изпитвам специфично усещане и съм взискателен към поезията, която чета. Така се случи и този път. Когато разбрах, че Ива Викторова е издала “Твоят призрак” – дебютна стихосбирка, от една страна се зарадвах, защото е хубаво човек да сбъдва мечтите си, да се впуска в търсения, а от друга страна се опасявах, че всичко е резултат от моден тренд и модерна повърхностност, въплътена във вулгарност, което пък от своя страна претендира за елитарност. Радвам се, че “Твоят призрак” и Ива опровергаха опасенията ми.

Ива Викторова е млада, красива, талантлива и дейна, а поетичния ѝ дебют е толкова силен и същевременно чувствен, че, убеден съм, тя ще спечели сърцата, дръзнали да се запознаят с призраците ѝ. Всъщност стиховете носят преживяване, опит, виждане, желание, болка, надежда, тъга, ентусиазъм, катарзис, осъзнаване – палитра от чувства, които са толкова близки на всяка човешка душа, същевременно толкова истински, че не си признаваме за тях дори пред самите себе си.

„Знаеш ли какво е да затвориш очи и да се събудиш след години….Животът си е продължил по собствените ритми и методики на действие, докато ти си само призрак за него“

Нима не сме чувствали точно като призраци, когато изведнъж осъзнаем нелогичността и причудливите течения на живота. Но тук прозира и тъга, която лирическият герой разкрива аудиално:

”Знаеш ли какво е да викаш и страдаш, но никога да не си позволяваш да излиза от теб?”

Но тук идва и конфликта, чието разрешаване не е по силите на обикновените хора:

”Когато честта, възпитанието, религията и отношението са по-силни от теб самия.”

Темите застъпени в стихосбирката са общочовешки и толкова истински, толкова чисти, като младостта и нейните лутания в търсене на правилния път. Съмненията са част от нашия живот:

“Започва със съмнение в самия себе си
намалява вярата в собствените качества
и принизява човек до едно клише”

Клишето на самото съществуване, на самия ритъм, който ни е заложен от възпитание, чест, религия и какво ли още не, което е наложено отвън, само за да отнеме свободата на духа ни.

Различието в свят, в който всички са сякаш извадени изпод един калъп е друга болка, която не се прокрадва, а направо е издигната в лозунг с прозираща болка от тази еднаквост:

”Такъв ли искаш да бъдеш,
такъв ли ще станеш,
когато пораснеш?
Един от тях.”

”…в душата ти няма Никой –

отвръщам ти с шепот.”

И след еднаквостта, страха от завистта, наред е самотата:

“Случвало ли ти се е да бъдеш сам сред тълпата?”

Сред потока от бурно ежедневие, човекопотока, работочасовете, хилядите устройства и програми, които уж ни правят по-близки, реално ние се отдалечаваме не само един от друг, а и от самите себе си. Лицата ни са различни за пред различните аудитории и реално, в крайна сметка, ние сме сами .Несигурността в съвремието, изгубването точно на себе си, е заложено и в други стихове:

”Така страшно е, когато бягаш, а не знаеш от какво…..Събираш записки от непознати листи, разхвърляш още мисли”

Но всичко това достига апогея си, осъзнавайки и разкривайки, че това, което липсва е любовта. Тя прави човек завършен и истински, тя е тази сила, която осмисля.

”Лежиш до мен, тъмнината в стаята се променя”

Колко голяма нужда има да обича, да закриля.”

Но колкото повече има човек, толкова повече може да изгуби и тогава болката прозира и обхваща съществото – “Ще те срещна ли отново? Никога не зная.”, и тогава остават малките неща, дребните ритуали, които дават сигурност и сила до следващото случване “обичаш виното си така, сякаш вечерите без него са празни”.

Защо празни? Защото загубвайки любовта, всичко става празно и пусто – най-вече душата. Всичко губи смисъл. А тази любов, истинската, на която се отдаваш без да мислиш, без да страдаш, без да се притесняваш, тя е онова, което дава всичко:

”Вземи ме като този листи ме
накъсай на колкото късчета пожелаеш,
играй си, прави каквото искаш.
Щом приключиш, ще се събера
и ще си ида.”

Катарзисът на чувствата е болезнено осъзнаване, че всичко, което сме виждали като перфектно до момента, всъщност има своите дефекти, своите пропуски, своите пукнатини, които нарушават целостта на чувствата:

”Все така непознат, оставаш в леглото ми като призрак – порок с неопетнени мисли. Запълваш последна вечер…”

Запълване? Залъгване? Къде е истинската? Онази, която всички очакваме, която дава животворен смисъл на всяко човешко съществуване? Или всичко е толкова неясно и покрито с непрогледна мъгла, че ние вървим

“… по улиците с душа на скитник, със сърце, удавено в страдание”.

Отношенията между лирическия герой и неговата любов са обрисувани с всички амплитуди на страстна привързаност и ненаситна секскуалност, до моментите на отчуждение, студенина и отдръпване:

”Започнах да мълча
в отговор на твоето мълчание.
Летят прашинки,
празни обещания.”

И в крайна сметка човек започва да се притеснява и да се съмнява:

”Казват, че се познаваме, а близки ли сме,
познаваме ли се въобще?”

Цялата стихосбирка е като кратък, но красиво оцветен преразказ на живота. Всяка една стъпка, всяка една болка и радост, всяка тревога и наслада… Преразказ на чувствата ни, на съмненията, на страховете ни, на отказването от приемането на предопределеността, на борбата за връщане на отминалите чувства, на истината за времетраенето на любовта, на лъжите между двама, на осъзнаване и приемането за края на една връзка:

”Ти дойде в живота ми като човек на честта,
а си отиде като призрак.”

Но призраците не са незначителни. Те са следа от нещо истинско, което е било, което си отишло, но е останало част от нашата същност, за да сме по-силни, по-истински и по-обичащи себе си.

Определено книгата ме докосна и зарадва, почувствах цялата палитра от емоции, доста от които пречупих през собствената си душа и собствен опит. Резонансът бе жесток и дойде с осъзнаване, лично осъзнаване на емпиричните истини за най-важните неща от живота на всеки човек и на мен самия. Това е като да получиш наготово отговори на въпроси, които винаги си си задавал и дори си се отказал да търсиш истина за тях.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

ВАЛЕНТИН ПОПОВ ПРЕДСТАВЯ
На 04.04.2014 от печат излезе "Нощта срещу ноември". За заявка: [contact-form-7 id="274" title="Popup"]